Жорж Сименон - Мегре и детегледачката

— Надявам се, не сте си помислили, че това излиза от мен, нали? Бях изненадан тази сутрин, като разгърнах вестника. Всъщност не съм говорил с нито един репортер. Вчера, малко след нашия разговор, се обаждах на Ламбал от 9-о районно. Наистина разказах му историята, но без да казвам, че става дума за жена ви. Казах му да търси онова такси. Всъщност той току-що ми се обади да ми каже, че по някаква невероятна случайност вече е открил шофьора. Изпратил го е да дойде тук. Сигурно ще пристигне след няколко минути.

— Имаше ли някой в твоя кабинет, когато се обади на Ламбал?

— Вероятно, там винаги има някого. А вероятно и вратата на канцеларията на инспекторите е била отворена. Обаче кой го е направил? Плаша се при мисълта, че дори оттук изтича информация.

— Още вчера се усъмних. Информация е изтекла още на 21 февруари, понеже, когато си отишъл на улица „Дьо Тюрен“, за да направиш обиск у книговезеца, Филип Лиотар вече е бил осведомен за това.

— Кой може да му е казал?

— Не зная. Може да бъде само някой от управлението.

— Значи затова, когато отидох, куфарът вече беше изчезнал?

— Това е дори повече от вероятно.

— В такъв случай защо не са скрили и костюма с петна от кръв?

— Може да не са се сетили. Или пък са си казали, че няма да можем да установим от какво са петната? А може и да не са имали време.

— Искате ли да разпитам инспекторите, шефе?

— Аз ще свърша тази работа.

Люка още не беше приключил с отварянето на пощата си, натрупана на купчина на дългата маса, която използваше вместо бюро.

— Има ли нещо интересно?

— Още не знам. Трябва да се проверят някои неща. Има много съобщения тъкмо по повод на изчезналия куфар. В едно анонимно писмо просто се съобщава, че куфарът изобщо не е напускал улица „Дьо Тюрен“ и трябва да сме слепи, за да не го открием досега. В друго се твърди, че възелът на цялата тази история се крие в Конкарно. В едно писмо от пет страници, написани със сбит почерк, с подкрепата на разсъждения се твърди, че самото правителство е нагласило цялата тази история, за да отвлече вниманието на хората от поскъпването на живота.

Мегре влезе в своя кабинет и свали шапката и палтото си. Въпреки че времето беше меко, натъпка с въглища единствената печка, която още съществуваше на „Ке дез’ Орфевр“ и той с толкова усилия беше успял да запази, след като бяха пуснали централното отопление.

Като открехна вратата на канцеларията на инспекторите, той повика младия Лапоент, който току-що беше дошъл на работа.

— Седни.

Затвори внимателно вратата след него и отново каза на младия човек да седне. Обиколи два-три пъти около него, като го наблюдаваше с любопитство.

— Амбициозен ли си?

— Да, господин комисар. Бих искал да направя кариера като вашата. Това дори се нарича претенция, нали така?

— Родителите ти имат ли пари?

— Не. Баща ми е банков служител в Мьолан. С много усилия успя да ни осигури свястно образование на мен и на сестрите ми.

— Влюбен ли си в някоя?

Той нито се изчерви, нито се притесни.

— Не, още не. Имам време. Само на двайсет и четири съм и не искам да се женя, преди да съм си осигурил добро положение.

— В пансиона сам ли живееш?

— Не, за щастие. По-малката ми сестра, Жермен, също живее в Париж. Работи в едно издателство на левия бряг. Живеем двамата заедно. А вечер намира време, за да готви за двама ни, и така ни излиза по-евтино.

— Има ли си приятел?

— Тя е само на осемнайсет.

— Когато ти отиде първия път на улица „Дьо Тюрен“, после върна ли се веднага тук?

Внезапно Лапоент се изчерви и дълго се колеба, преди да отговори.

— Не — призна си накрая. — Бях толкова горд и щастлив от това, че бях открил нещо. Взех си такси и минах през улица „Дьо Бак“, за да кажа на Жермен какво се е случило.

— Добре, малкият. Благодаря ти.

Обезпокоен и разтревожен, Лапоент все още се колебаеше дали да си тръгне.

— Защо ме попитахте за всичко това?

— Аз съм този, който задава въпросите, нали? По-късно може би ти на свой ред ще задаваш въпроси. Вчера беше ли в кабинета на старшина Люка, когато той се е обаждал в управлението на 9-и район?

— Бях в съседния кабинет, а вратата между двата беше отворена.

— В колко часа говори със сестра си?

— Откъде знаете?

— Отговори ми.

— Тя свършва работа в пет часа. Чакаше ме, както често прави, в „Бара при Големия часовник“. Пийнахме там заедно по един аперитив, преди да се приберем.

— И не сте се разделяли цялата вечер?

— Отиде после на кино с една приятелка.