Жорж Сименон - Мегре и детегледачката

Общо взето, това беше вярно. Ако бяха направили допитване на улицата кой е „за“ и кой е „против“, отговорите „за“ със сигурност щяха да надделеят.

Обаче на хората от квартала, също както и на читателите на вестници, никак не им се искаше тази история да приключи бързо. Колкото по-голяма ставаше мистерията, колкото по-яростна ставаше борбата между Съдебната полиция и адвокат Лиотар, толкова по-доволни бяха всички.

— Какво искаше от вас Лиотар?

— Нямаше време да ми го каже. Тъкмо беше дошъл, когато вие влязохте. Никак не ми харесва как влиза тук, като че ли е обществено място. Не си сваля шапката, говори ми на „ти“ и на малко име. Ако Франц беше тук, отдавна да го е изхвърлил.

— Ревнив ли е?

— Просто не обича фамилиарностите.

— Той обича ли ви?

— Мисля, че да.

— И защо?

— Не знам, може би защото аз го обичам.

Мегре не се усмихна. Не седеше с шапка на главата, като Алфонси. Не се държеше грубо, но не си придаваше и хитроват вид, както имаше навик да прави.

Тук, в това помещение в подземния етаж, той наистина изглеждаше просто като едър мъж, който съвсем честно се опитва да разбере какво се беше случило.

— Вие, разбира се, няма да кажете нищо, което би могло да се обърне срещу него.

— Разбира се, че не. Впрочем нямам какво да кажа от този род.

— Но все пак е очевидно, че някакъв мъж е бил убит в това подземие.

— Специалистите твърдят това, а аз не съм достатъчно образована, за да докажа обратното. Но, във всеки случай, не го е направил Франц.

— Изглежда невъзможно това да е станало без неговото знание.

— Знам какво ще кажете, но ви повтарям, че той е невинен.

Мегре стана с въздишка. Беше доволен, че не беше му предложила нещо за пиене, както при подобни случаи хората обикновено смятат, че трябва да направят.

— Опитвам се да започна всичко отначало, призна си той. Когато дойдох тук, намерението ми беше да изследвам отново мястото, сантиметър по сантиметър.

— Няма ли да го направите? Толкова пъти преобръщаха всичко!

— Не смея, но може би ще дойда отново. Вероятно ще трябва да ви задам още въпроси.

— Знаете ли, че разказвам всичко на Франц, когато ходя на свиждане при него?

— Да, разбирам ви.

Мегре пое по тясното стълбище. Тя го последва до ателието, в което цареше вече почти мрак, и му отвори вратата. И двамата едновременно забелязаха Алфонси, който чакаше на ъгъла на улицата.

— Ще го пуснете ли в дома си?

— Точно това се питах. Толкова ми е омръзнало.

— Искате ли да му заповядам да ви остави на мира?

— Да, поне тази вечер.

— Лека нощ.

Тя също му каза „лека нощ“ и той се запъти бавно към бившия инспектор от Нравствената полиция. Когато стигна до него на ъгъла, видя, че двама млади репортери ги наблюдават през стъклото на кафенето „Табак де Вож“.

— Изчезвай!

— Защо?

— Просто така. Защото тя не иска да я безпокоиш отново днес. Ясно ли е?

— Защо се отнасяте толкова лошо с мен?

— Просто защото не ми харесва физиономията ти.

И като му обърна гръб, Мегре спази традицията и влезе във „Великия Тюрен“, за да пийне чаша бира.

Слънцето продължаваше да свети силно. Но повяваше хлад, който караше от устата да излиза пара, а върховете на пръстите да замръзват. Въпреки това Мегре продължаваше да стои прав на платформата на автобуса. Ту мърмореше, ту се усмихваше, без да иска, докато четеше сутрешния вестник.

Тази сутрин беше подранил. Часовникът му показваше едва осем и половина, когато влезе в канцеларията на инспекторите. Точно в този момент Жанвие, който седеше на една от масите, се опита да слезе оттам и да скрие вестника, който четеше на глас.

Бяха петима или шестима, повечето млади. Чакаха Люка да разпредели работата им за през деня. Избягваха да поглеждат към комисаря, а някои едва сдържаха смеха си, като го наблюдаваха крадешком.

Не можеха да знаят, че статията го беше забавлявала също колкото тях. И сега гледаше мрачно именно за да им направи удоволствие, понеже те точно това очакваха.

Заглавието заемаше три колонки на първа страница:

Приключението, случило се на жената на комисаря на площад „Анверс“, беше разказано с най-големи подробности. Липсваше само снимката на самата госпожа Мегре с момченцето, с грижата за което така кавалерски я бяха натоварили.

Мегре отвори вратата на Люка, който също беше прочел статията, но имаше причини да гледа по-сериозно на случилото се.