Жорж Сименон - Мегре и трупът в кабинета

Разпитът едва беше започнал, но все пак беше много странно да гледаш как животът както винаги продължава да си тече навън — облените в слънце улици, минувачите, които сновяха напред-назад, такситата, автобусите, пълни с хора, които дори на платформата четяха вечерните вестници на връщане от работа.

— Улица „Ге Люсак“! — каза той на шофьора. — Ще ви кажа къде да спрете.

Високите дървета в Люксембургската градина потрепваха под лекия ветрец. Всички пейки бяха заети. Някои жени вече бяха облечени в много светли рокли, а по алеите тук-там все още играеха деца.

— Вкъщи ли е адвокат Орен? — попита той портиерката.

— Вече повече от месец, откакто не е излизал, горкият.

Мегре внезапно си беше спомнил за него. Вероятно това бе най-старият адвокат в Париж. Комисарят не знаеше на каква възраст е сега, но помнеше, че бе стар и импотентен мъж. Това обаче не му пречеше да е винаги усмихнат и твърде оживено да говори за жени.

Живееше заедно с почти също толкова стара прислужница в ергенски апартамент, задръстен с книги и гравюри, които колекционираше. Повечето от гравюрите му бяха с любовен сюжет.

Орен седеше във фотьойл пред отворения прозорец с одеяло на коленете, въпреки горещината.

— Е, синко, какво те води насам? Започнах да си мисля, че никой вече не си спомня за мен и всички смятат, че вече отдавна съм заминал за Пер Лашез. За какво става дума този път?

Той не си правеше илюзии и Мегре леко се изчерви, тъй като наистина рядко беше посещавал адвоката безкористно.

— Тъкмо се чудех преди малко дали случайно не сте познавали някой си Сер, ако не бъркам името. Починал е преди трийсет и две или трийсет и три години.

— Ален Сер ли?

— Бил е адвокат.

— А да, Ален, знам го.

— Какво представляваше като човек?

— Предполагам, че нямам право да зная за какво става дума?

— Става дума за неговия син.

— Никога не съм виждал хлапето. Знаех само, че има син, но никога не съм го срещал. Виждате ли, Мегре, ние двамата с Ален бяхме част от една весела група, за която семейният живот не беше най-важното нещо на света. Обикновено се движехме в кръга на артистите от малките театри и зад кулисите им — обръщахме се на малко име към всички танцьорки.

И той добави с лукава усмивка:

— Ако мога така да се изразя!

— Не сте ли познавали жена му?

— Сигурно са ме запознавали с нея. Не живееше ли някъде в Ньой? После Ален изчезна за няколко години от хоризонта. Е, не беше първият, на когото това се случва. След като се оженеха, някои дори започваха да ни гледат малко отвисоко. Не разчитах, че някога ще го видя отново. После, много по-късно…

— Горе-долу колко време по-късно?

— Не знам. Години. Но чакайте малко. Нашият кръжок вече се беше преместил от квартал „Сент Оноре“ на авеню „Ош“. Десет, а може би дванайсет години… Но така или иначе той се върна в нашия кръг. В началото беше малко странен, все едно си мислеше, че му се сърдим за това, че ни беше изоставил.

— А после?

— Ами после нищо. После още повече се развихри. Доста време ходеше с една певачка с голяма уста, която наричахме… Едно прозвище, което ние й бяхме измислили… Беше нещо нецензурно… Сега не мога да си спомня.

— А пиеше ли?

— Не повече от всеки друг. Две или три бутилки шампанско при случай…

— И какво стана с него?

— Това, което в края на краищата се случва на всички нас. Умря.

— И това ли е всичко?

— Е, синко, за продължението ще трябва да попитате там горе. Това е работа на свети Петър, не е моя. Какво престъпление е извършил неговият син?

— Още не знам нищо. Жена му е изчезнала.

— Веселяк е, така ли?

— Не, точно обратното.

— Жулиета! Донесете ни нещо за пиене.

Наложи се Мегре да остане още половин час със стареца, който упорито търсеше сред своите гравюри някой портрет на танцьорката.

— Не мога да се закълна, че тук си прилича. Един много талантлив тип нарисува това една вечер, когато се бяхме събрали всички в ателието му.

Момичето беше голо и ходеше на ръце. Лицето изобщо не се виждаше по простата причина, че косите му в буквалния смисъл метяха пода.

— Скъпи Мегре, елате ми отново на гости. Ако имахте време да споделите скромната ми вечеря…

Бутилка вино беше оставена в един ъгъл на помещението, за да добие стайна температура, а из целия апартамент се носеше приятно ухание на вкусна вечеря.

Полицията на Руан, както и тази на Хавър, не беше открила никакви следи от Тъжния Алфред. Вероятно специалистът по огнеупорни каси вече не беше в този град. Може би беше стигнал още по-близо до Париж. Дали беше прочел съобщението на Ернестина? Мегре изпрати един от инспекторите по кейовете със специална задача.