Жорж Сименон - Мегре и трупът в кабинета

— Той водеше ли светски живот? Или се беше посветил изключително на своето семейство?

— Доста често излизаше.

— Имаше ли любовници?

— Нямам никаква представа.

— В собственото си легло ли почина?

— На стълбището, точно като се е прибирал в стаята си.

— Вие вкъщи ли си бяхте в онзи момент?

— Бях излязъл. Когато се прибрах, той вече беше мъртъв от около два часа.

— Кой се погрижи за него?

— Доктор Дютийо.

— Жив ли е още този доктор?

— Не, почина поне преди десет години.

— Вкъщи ли си бяхте, когато почина първата ви съпруга?

Той смръщи дебелите си вежди и погледна втренчено Мегре. Долната му устна се изкриви в почти презрителна гримаса.

— Отговорете ми, моля ви.

— Да, бях си вкъщи.

— В коя част на къщата по-точно?

— Бях в кабинета си.

— В колко часа стана това?

— Около девет часа вечерта.

— Жена ви в стаята си ли беше?

— Да, беше се качила горе доста рано. Не се чувстваше добре.

— От много време ли не се чувстваше добре?

— Не си спомням.

— Майка ви с нея ли беше?

— Да, тя също беше на първия етаж.

— Заедно с нея ли?

— Не знам.

— Майка ви ли ви повика?

— Да, струва ми се.

— Беше ли вече мъртва жена ви, когато стигнахте до нейната стая?

— Не, не беше.

— Много по-късно ли почина?

— Петнайсет-двайсет минути по-късно. Докторът тъкмо звънеше на вратата.

— Кой доктор?

— Дютийо.

— Той беше семейният ви лекар, така ли?

— Той ме е лекувал още когато съм бил дете.

— Приятел на баща ви?

— Не, на майка ми.

— Има ли деца?

— Да, две или три.

— Вероятно отдавна не сте ги срещали?

— Никога не съм се познавал лично с тях.

— А защо не сте съобщили в полицията, че са се опитвали да разбият огнеупорната ви каса?

— Нямаше за какво да съобщавам на полицията.

— А какво направихте с инструментите?

— Какви инструменти?

— Онези, които крадецът е оставил на местопрестъплението, след като е избягал.

— Не съм виждал нито инструменти, нито какъвто и да било крадец.

— Не сте ли използвали леката си кола през нощта във вторник срещу сряда?

— Не, не съм я използвал.

— А знаете ли дали някой друг я е използвал?

— Оттогава насам не ми се е налагало да влизам в гаража.

— Когато сте оставили там леката си кола в неделя миналата седмица, имаше ли драскотини по задния багажник и върху десния калник?

— Нищо не съм забелязал.

— Излизали ли сте двамата с майка ви на разходка с колата?

Известно време той не отговаряше.

— Зададох ви въпрос.

— Опитвам се да си спомня.

— Това според мен не е толкова трудно. Разхождали сте се по пътя към Фонтенбло. Слизали ли сте от колата?

— Да, разхождахме се из полето.

— Искате да кажете, по някой от селските пътища, така ли?

— По една тясна пътека сред полята, вдясно от пътя.

— Ще можете ли да откриете тази пътека?

— Струва ми се, че ще мога.

— Асфалтирана ли беше?

— Не мисля. Не, малко вероятно е.

— Къде е жена ви, господин Сер?

И комисарят стана, без да очаква да получи отговор на този въпрос.

— Все пак ще трябва да я открием, нали така?

Към пет часа Мегре стана за малко, отиде да отвори вратата, която свързваше неговия кабинет с този на инспекторите, и намигна на Жанвие. Малко по-късно пак стана и въпреки горещината отиде да затвори прозореца заради проникващия отвън шум.

В шест без десет мина в съседната стая, като носеше сакото си в ръка.

— Хайде, твой ред е! — каза той на Жанвие.

И Жанвие, и останалите му колеги вече отдавна знаеха какво ще стане по-нататък. Още когато на улица „Дьо ла Ферм“ комисарят нареди на Сер да го последва, Жанвие вече беше сигурен, че няма скоро да си тръгне от „Ке дез’ Орфевр“. Учудваше го само фактът, че шефът толкова внезапно взе това решение, преди да е получил още всички необходими данни.

— Тя е в чакалнята — прошепна му той.

— Кой?

— Майката.

Мегре настани зад вратата Марлио, един млад инспектор, който владееше стенографията.

— Същите въпроси ли? — попита Жанвие.

— Да, същите. Както и всички други, които ти дойдат наум.

Трябваше да докарат зъболекаря до пълно изтощение. Останалите щяха да сменят Жанвие, да излизат за по чаша кафе или за по половин бира или просто за да подишат малко чист въздух. А той щеше да продължи да седи колкото трябва в същия кабинет, на същия този стол.