Жорж Сименон - Мегре и трупът в кабинета

Мегре отиде най-напред да види какво прави преводачът, който най-сетне се беше осмелил да свали сакото и вратовръзката си.

— Е, какво разправя тя там?

— Вече преведох последните четири писма. Ето, в предпоследното има един пасаж, който може би ще ви заинтересува.

Вече е решено, скъпа моя Гертруда. Все още се питам как е могло да се случи това. Но при все това последната нощ не съм сънувала или пък, ако съм сънувала, изобщо не си спомням.

— Често ли пише за сънищата си?

— Да. Често ги споменава, а освен това ги тълкува.

— Продължавайте.

Често си ме питала какво не е наред, а аз ти отвръщах, че си фантазираш и че всъщност съм напълно щастлива. Истината обаче е, че се опитвах да убедя самата себе си в това.

В продължение на две години и половина честно полагах всички усилия, за да си внуша, че се чувствам като у дома си в тази къща и че Г… е моят съпруг.

А всъщност знаех, че не е така, разбираш ли? Винаги съм била чужд човек тук. Дори още по-чужда, отколкото в онзи семеен пансион, който ти познаваш и където ние с теб прекарвахме толкова прекрасни часове.

Сигурно се питаш как така внезапно съм се решила да погледна нещата такива, каквито са?

Спомняш ли си, когато двете с теб бяхме малки? Толкова обичахме да сравняваме всичко, което виждаме — хората, улиците, животните — с картинките в нашите албуми. Искахме животът да прилича на тях. А после, когато започнахме да ходим по музеите, всички неща в живота започнахме да сравняваме с картините в тези музеи.

Тук правех същото нещо. Правех го съзнателно, но без да мисля за това. А тази сутрин отведнъж видях къщата такава, каквато е в действителност. Погледнах свекърва си и Г… с нови очи, без никакви илюзии.

Отдавна вече нямах такива — имам предвид илюзии. Трябва да ме разбереш правилно. Нямах вече илюзии, но упорито се стремях да не ги изгубя.

Сега вече всичко е свършено. Внезапно реших да замина. Още не съм казала на никого за това. Старата дама изобщо не подозира нищо и продължава да се държи по същия начин с мен. Тя е внимателна и усмихната, при условие че спазвам всички нейни желания.

Това е най-егоистичната жена, която съм срещала.

— Тези думи са подчертани — отбеляза преводачът. — Да продължавам ли нататък?

Колкото до Г…, питам се дали няма да изпита облекчение, когато разбере, че си отивам. Той знае още от самото начало, че между нас няма нищо. Така и не можах да свикна с неговата кожа, с неговата миризма. Разбираш ли сега защо никога не сме живели в една стая, нещо, на което се учудваше толкова в началото?

След две години и половина го възприемам така, все едно току-що съм го срещнала на улицата или в метрото. Дори продължавам да се стряскам всеки път, когато идва при мен в стаята ми. За щастие това не се случва често.

Между нас казано, мисля, че той идва само защото смята, че ми доставя удоволствие, или пък защото смята, че това е негово задължение.

А може би майка му му казва да го прави? Възможно е. Недей да се смееш. Не зная как протичат нещата между теб и твоя съпруг, но що се отнася до Г…, той винаги се притеснява като ученик, на когото са дали за домашно да препише пет страници. Разбираш ли ме?

Често съм се питала дали нещата са протичали по същия начин с първата му жена. Вероятно да. Сигурно така ще бъде с всяка друга жена. Разбираш ли, тези двамата — имам предвид майката и синът — образуват собствен свят и нямат нужда от никого.

Направо е чудно, че старата дама е имала навремето съпруг. Тук, в тази къща, никога не се говори за него. Освен тях на този свят съществуват само онези, чиито портрети висят по стените — покойници, с които обаче те общуват по такъв начин, все едно са по-живи от всички хора на земята. Не издържам повече, Гертруда. След малко ще отида да говоря с Г… Ще му кажа, че имам нужда да подишам родния си въздух и той ще ме разбере. Обаче се чудя как ще дръзне да говори за това с майка си.

— Още много ли има? — попита Мегре.

— Седем страници.

— Продължавайте да превеждате, ще дойда пак по-късно.

Когато стигна до вратата, Мегре се обърна:

— Ако сте гладен или жаден, обадете се в „Брасри Дофин“. Поръчайте си каквото искате.

— Благодаря.

От коридора видя в остъклената чакалня старата госпожа Сер, която седеше на един от столовете, тапицирани в зелено кадифе, съвършено изправена, със скръстени на скута ръце. Когато забеляза Мегре, понечи да стане, но той мина покрай нея, без да спира, и продължи по-нататък по коридора.