Жорж Сименон - Мегре и трупът в кабинета

Е, в моя сън фавънът имаше лицето на Г…, а изразът му беше толкова свиреп, че се събудих разтреперана и цялата обляна в пот.

Но не от страх и именно това е най-странното. Спомените ми са много объркани. Разбира се, имаше и страх, но и някакво друго чувство. Ще се опитам да ти разкажа за това в сряда. Тогава най-сетне ще можем да си побъбрим така, както правехме при последното ти гостуване тук.

Ще замина във вторник вечерта, това вече е решено. Нямам повече никакви съмнения по този въпрос. Остава ми да чакам само още два дни. Трябва да свърша още цял куп неща през това време, така че то ще мине бързо. Но въпреки това ми се струва още толкова далеч в бъдещето, някак едва ли не нереално.

Понякога, особено след като сънувах този сън, ми се струва, че ще се случи някакво събитие, което ще ми попречи да замина.

Не се бой — решението ми е окончателно. Ще последвам твоя съвет. Не мога повече да понасям живота си тук. Обаче…

— Тук ли сте, шефе?

Беше Жанвие, който се появи с листове хартия в ръка.

— Готово. Той ви очаква.

Мегре взе листовете, остави преводача да си върши работата, а после прекоси кабинета на инспекторите, потънал в собствените си мисли.

Никой в този момент нямаше представа колко време още ще продължи разпитът. Гийом Сер вдигна поглед към комисаря и без някой да му нареди, взе една писалка от бюрото.

— Предполагам, че трябва да подпиша?

— Да, тук. Прочетохте ли го?

— Да, прочетох го. Мога ли да ви помоля за чаша вода?

— Няма ли да предпочетете червено вино?

Зъболекарят го погледна и по лицето му се изписа неопределена усмивка, изпълнена с ирония и горчивина.

— И това ли? — изрече той с крайчеца на устните си.

— Да, и това, господин Сер. Толкова ви е страх от майка ви, че сте принуден да се криете от нея, за да пиете.

— Това въпрос ли е? Трябва ли да отговарям на него?

— Ако държите.

— Трябва да знаете тогава, че бащата на майка ми е бил пияница, двамата й братя, които са вече покойници, също са били пияници, а сестра й е завършила живота си в болница за душевноболни. Майка ми е живяла в постоянен страх, че и аз ще започна да пия, защото не може да повярва, че тази наклонност не е наследствена. Когато бях студент, с тревога ме дебнеше кога ще се върна вкъщи, а понякога отиваше дори да броди край кафенетата по булевард „Сен Мишел“, където обикновено ходех с приятелите си. В нашата къща никога не е имало алкохол. Дори ако понякога в мазето ни има вино, е все тая. Тя винаги държи у себе си ключа от мазето.

— Но пък ви разрешава да пийнете по чаша вино, разредено с вода, по време на всяко хранене, не е ли така?

— Зная, че е идвала при вас и ви е разказвала за това.

— Тя каза ли ви какво ми е разказала?

— Да.

— Много ли обичате майка си, господин Сер?

— Винаги сме живели само двамата с нея.

— Донякъде като семейна двойка, нали така?

Той леко се изчерви.

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Майка ви ревнува ли ви?

— Моля?

— Питам дали майка ви е изпитвала ревност към вашите връзки, както става с вдовиците, които имат един-единствен син. Имате ли много приятели?

— Това във връзка ли е с така нареченото изчезване на съпругата ми?

— Не открих в къщата ви нито едно писмо от ваш приятел, нито от онези групови снимки, каквито имат повечето хора.

Той не каза нищо.

— Няма никакви снимки и на първата ви съпруга.

Отново мълчание.

— И още едно нещо ми направи впечатление, господин Сер. Наистина ли портретът, който виси над камината, е на дядо ви по майчина линия?

— Да.

— На онзи, който пиел много ли?

Той кимна с глава в знак на потвърждение.

— В едно от чекмеджетата видях няколко ваши детски и младежки снимки. Имаше и снимки на жени и мъже, които вероятно са на вашата баба, на леля ви и на вашите чичовци. Все по майчина линия. Не ви ли се вижда странно, че няма нито една снимка на баща ви или на някой от неговото семейство?

— Не беше ми направило впечатление досега.

— Дали не са били унищожени след смъртта на баща ви?

— По-добре е да попитате майка ми по този въпрос.

— Не си ли спомняте дали не са били унищожени?

— Тогава съм бил много малък.

— На седемнайсет години сте били. Какъв спомен ви е останал от баща ви, господин Сер?

— Това част от разпита ли е?

— Както виждате, нито моите въпроси, нито вашите отговори се записват. Баща ви е бил адвокат, така ли?

— Да.

— Сам ли движеше нещата в кантората си?

— Не, не може да се каже. По-голямата част от работата я вършеше главният му писар.