Жорж Сименон - Мегре и трупът в кабинета

Вкусът на лулата не му харесваше. Кръстоса и прекръстоса крака. Стъклената преграда между него и шофьора не беше затворена.

— Минете по улица „Лоншан“. Ако железарският магазин е още отворен, спрете за малко там.

Все едно хвърляше ези-тура. Това беше последната му стъпка. Ако железарията е затворена, той няма да си прави труда да се върне пак там, независимо от Ернестина и Тъжния Алфред. А и какво доказваше, че Алфред наистина е влизал в дома на улица „Дьо ла Ферм“?

Да, той беше тръгнал с велосипеда си от кея Жемап, а после, рано сутринта, се беше обадил по телефона на жена си. Обаче никой не знаеше какво наистина си бяха говорили.

— Отворено е!

Беше железарски магазин, където имаше и отделение за кинкалерия. Високо момче в сива престилка тръгна срещу Мегре сред кофи и метли с най-различна големина.

— Продавате ли стъкла за прозорци?

— Да, господине.

— Ами маджун?

— Да, разбира се. Носите ли размерите на прозореца?

— Не, не е за мен. Познавате ли господин Сер?

— Зъболекаря ли? Да, господине.

— От вашите постоянни клиенти ли е?

— Да, има сметка в нашия магазин.

— Виждали ли сте го тези дни?

— Лично аз не съм, понеже онзи ден се върнах от отпуска. Може би е идвал в мое отсъствие. Лесно можем да разберем това, като погледнем в книгата.

Продавачът не задаваше никакви въпроси. Потъна в полумрака на магазинчето, после отвори някаква ведомост, сложена върху нещо като висок пулт.

— Купил е стъкло за прозорци миналата седмица.

— Можете ли да ми кажете в кой ден е станало това?

— В петък.

Бурята бе в четвъртък вечерта. Значи Йожени беше права, както и старата госпожа Сер!

— Освен това е купил и половин фунт 3 3 Фунт или паунд (от латински: pondus — тегло, гира) е единица за измерване на маса и тегло. 1 фунт = 559 грама. — Бел.ред. маджун.

— Благодаря ви.

Всичко се крепеше като че на конец, само на едно машинално движение на младежа в сива престилка, който тъкмо се канеше да затваря магазина. Като че съвсем несъзнателно той продължи да прелиства ведомостта. После каза:

— Тази седмица пак е идвал.

— Какво?

— В сряда. Купил е стъкло със същите размери, 42 на 65 см и още веднъж половин фунт маджун.

— Сигурен ли сте в това?

— Мога да ви кажа дори, че е идвал доста рано сутринта, тъй като това е първата ни продажба за този ден.

— В колко часа отваряте магазина?

Това беше важно, понеже Йожени, която започваше работа в девет часа, твърдеше, че всички стъкла са били в добро състояние в сряда сутринта.

— Ние идваме в девет, обаче шефът слиза в осем, за да отвори магазина.

— Благодаря, приятелю. Добър човек си ти.

А този добър човек после вероятно още дълго се е чудел защо мрачният на влизане мъж внезапно беше изпаднал в толкова добро настроение.

— Предполагам, че няма опасност някой да унищожи страниците на тази ведомост?

— С каква цел някой би го сторил?!

— Все пак ви препоръчвам да внимавате. Утре сутринта ще изпратя човек, който да ги фотографира.

Той извади от джоба си картичка и я подаде на младежа, който прочете с изумление написаното на нея:

— Къде отиваме сега? — попита шофьорът.

— Спрете за малко на улица „Дьо ла Ферм“. Ще видите малко бистро от лявата ви страна…

По този случай си заслужаваше да пийне чаша бира. Замалко да извика Торанс и инспектора да пийнат заедно с него по една. Но в крайна сметка се задоволи с шофьора си.

— Какво ще пиете?

— За мен една минерална вода „Виши“.

Цялата улица беше като позлатена от слънцето. Чуваше се как от полъха на лекия ветрец шумолят листата на големите дървета в Булонския лес.

Малко по-далече по улицата имаше черна желязна порта, малка градинка с малък тревист правоъгълник отпред, спокойна и подредена къща, напомняща манастир.

Някъде из тази къща се намираше стара жена, досущ като директорка на манастир, и мъж, приличащ на турчин, с когото Мегре имаше сметки за уреждане.

Животът беше хубав.

Ето как протече останалата част от деня. Най-напред Мегре изпи две половинки заедно със своя таксиметров шофьор, който пък се задоволи само с чаша „Виши“. Беше в онази част на деня, когато започва да става хладно. Точно когато се качваше отново в колата, му хрумна да отиде с таксито до пансиона, където Мария ван Аерт беше живяла в продължение на една година.