Жорж Сименон - Мегре и трупът в кабинета

Когато към три часа отвори вестника, Мегре прочете следната обява на Ернестина:

За Алфред. Върни се в Париж. Няма опасност. Всичко е наред. Ернестина

Беше четири и половина, когато се събуди във фотьойла си, с вестник на коленете. Дори не беше обърнал страницата. Беше заспал. А сега имаше неприятен вкус в устата и гърбът му се беше схванал.

Нито една от колите на Съдебната полиция не беше в двора, така че трябваше да вземе такси чак в края на кея.

— Улица „Дьо ла Ферм“, в Ньой. Ще ви кажа къде да спрете.

Замалко да задреме отново. Беше пет без пет, когато каза на шофьора да спре пред вече познатото бистро. На терасата нямаше никого. Малко по-надалече забеляза силуета на дебелия Торанс, който крачеше напред-назад в сянката. Плати на шофьора и седна на терасата с въздишка на задоволство.

— Какво да ви донеса, господин Мегре?

Бира, разбира се! Беше толкова жаден, че можеше да изпие на един дъх пет или шест половинки.

— Не се ли е появявал?

— Кой, зъболекарят ли? Не. Видях майка му тази сутрин, беше се запътила към булевард „Ришар Валас“.

Желязната порта изскърца. Дребна и нервна на пръв поглед жена пое по отсрещния тротоар. Мегре плати поръчката си и я настигна точно когато вече почти беше стигнала до Булонския лес.

— Госпожа Йожени?

— Какво искате?

Очевидно любезността не беше най-силната страна на хората от този дом.

— Искам да си поприказвам малко с вас.

— Нямам време за приказки. Трябва да си оправям къщата, като се върна.

— Аз съм от полицията.

— Това не променя нещата.

— Трябва да ви задам няколко въпроса.

— Длъжна ли съм да ви отговарям?

— Със сигурност би било добре.

— Не обичам полицията.

— Това си е ваше право. Харесвате ли своите работодатели?

— Дребнави хора.

— И старата госпожа Сер също ли?

— Стара злобарка.

Бяха стигнали до автобусната спирка. Мегре вдигна ръка да спре преминаващо празно такси.

— Ще ви закарам до дома ви.

— Не ми харесва много да ме виждат с ченге, но все пак това си е кяр.

Тя се качи с достойнство в колата.

— Какво не им харесвате на тези хора?

— Ами вие? Защо си завирате носа в техните работи?

— Младата госпожа Сер замина ли си?

— Младата! — рече тя с ирония.

— Добре де, да речем, снахата?

— Тя си замина, да. Добър й път!

— И тя ли беше злобарка?

— Не.

— Не я ли харесвахте?

— Винаги ровеше из бюфета, а после, когато станеше време за хранене, намирах само половината от храната, която току-що бяхме приготвили.

— Кога замина тя?

— Във вторник.

Тъкмо прекосяваха моста на Пюто. Йожени потропа на стъклото на шофьора.

— Тук живея — каза тя. — Имате ли още нужда от мен?

— Може ли да се кача за момент у вас?

Намираха се на многолюден площад. Прислужницата тръгна към тясна уличка вдясно от малко магазинче, а после пое по стълбище, където миришеше на мръсна сапунена вода.

— Само ако можехте да им кажете да оставят сина ми на мира.

— На кого?

— На другите ченгета, на тези тук. Никога няма да престанат да му създават неприятности.

— Той какво прави?

— Разни работи.

— А какво точно работи?

— Да не би да знам? Толкова по-зле за вас, ако вкъщи не е подредено. Не мога да чистя по цял ден у другите и да държа чисто и у дома си.

Тя отиде да отвори прозореца, понеже в къщата въздухът бе застоял. Но нямаше безредие, като се изключи леглото в единия ъгъл. Помещението, подобно на трапезария, дори беше почти кокетно.

— Какво става всъщност? — попита тя, докато сваляше шапката си.

— Не можем да открием Мария Сер.

— Е, разбира се, нали е в Холандия.

— И в Холандия не можем да я намерим.

— Ами че защо я търсите?

— Защото имаме основания да смятаме, че е била убита.

Малко пламъче се беше мярнало в кафявите очи на Йожени.

— Ами че защо тогава не ги арестувате?

— Още нямаме доказателства.

— Да не би да разчитате аз да ви ги намеря?

Отиде до газовата печка и сложи да се топли вода, после се върна при Мегре.

— Какво се случи във вторник?

— Тя цял ден си приготвяше багажа.

— Един момент. Била е омъжена от две години и половина, нали така? Предполагам, че е имала доста лични вещи.

— Имаше най-малко трийсет рокли и още толкова чифта обувки.

— Беше ли кокетна?

— Не хвърляше нищо. Някои рокли бяха отпреди десет години. Не ги носеше вече, но не би ги подарила за нищо на света.

— Значи беше стисната?

— А нима всички богати не са!?

— Казаха ми, че носела само един сандък и два куфара.