Жорж Сименон - Мегре и трупът в кабинета

— И?

— После аз ще дойда. Само да сляза до долу и да се кача на някоя от колите.

— Ами ако зъболекарят не си е вкъщи?

— Ще го чакаш отвън и ще го спипаш, преди да се е прибрал.

— Не е много законна тая работа, нали?

— Никак даже.

И точно когато Вано щеше да затвори, Мегре добави:

— Вземи някого със себе си и го остави на пост срещу бившите конюшни, дето после са ги превърнали в гаражи, на същата улица. Зъболекарят е наел един от тях.

— Разбрано, шефе.

В следващия миг Мегре вече слизаше бързо по стълбището, а после се настани в една от полицейските коли, паркирани в двора. Докато колата се движеше към Пон Ньоф, за миг му се стори, че зърва зелената шапка на Ернестина. Не беше сигурен в това, но предпочете да не губи време. Всъщност по-скоро се поддаде на раздразнението си срещу Дангаланата.

След като преминаха по Пон Ньоф, той вече съжаляваше за това, но беше късно. Толкова по-зле за нея! Ще го почака.

Полицейското управление се намираше на партера на кметството — грозна квадратна сграда сред пустошта, с висящо мръсно знаме, с хилави дръвчета наоколо. Мегре можеше да влезе направо в кабинета на инспекторите. Но за да избегне срещата лице в лице с Гийом Сер, той заобиколи по коридорите, в които ставаше силно течение.

Почти веднага се изгуби сред тях. И тук цареше същата лятна отпускарска атмосфера. Вратите и прозорците навсякъде бяха широко отворени и се виждаше как в празните стаи документите по бюрата потрепват от вятъра. Другаде пък съблеклите се по риза служители си разказваха интересни случки от морето. Само от време на време срещаше по коридора някой данъкоплатец, тръгнал да търси печат или подпис по кабинетите. Най-сетне Мегре забеляза един полицай, който го позна.

— Къде мога да намеря инспектор Вано?

— Вторият коридор вляво, третата врата от началото на коридора.

— Може ли да го повикате. Сигурно в кабинета му седи един мъж. Само не споменавайте името ми на висок глас пред него.

Вано се появи само след миг.

— Той тук ли е?

— Да.

— Как протекоха нещата?

— Нищо особено. Добре че бях взел от управлението една призовка. Позвъних на вратата. Отвори ми прислужницата и аз попитах може ли да видя нейния работодател. Оставиха ме да чакам няколко минути в коридора, после онзи слезе и аз му подадох документа. Прочете го, после ме погледна, без да казва нищо. „Последвайте ме, ако обичате, оставил съм колата отпред.“ Той само повдигна рамене, взе сламена шапка от закачалката, сложи я на главата си и ме последва. В момента седи на един стол, но досега не е произнесъл нито дума.

Малко по-късно Мегре влезе в кабинета на Вано и видя Сер, който пушеше много тъмна пура. Комисарят седна на мястото на инспектора.

— Извинявам се за безпокойството, господин Сер, но бих искал да ми отговорите на няколко въпроса.

Както и предната вечер, зъболекарят го наблюдаваше с неподвижен поглед, а тъмните му очи не излъчваха никаква симпатия. Внезапно Мегре си спомни на кого му напомня: на турчин, от онези, които навремето рисуваха по картинките. Беше също толкова дебел, а вероятно имаше и същата сила. Защото въпреки дебелината създаваше впечатление за много силен мъж. У него имаше и от презрителното спокойствие на пашите, с чийто образ обикновено украсяват опаковката на някои марки цигари.

Вместо да кимне в знак за съгласие, да каже някоя учтива дума или пък дори да протестира, Сер извади жълтеникав лист хартия от джоба си и хвърли един поглед на него.

— Повикан съм от полицейския комисар на Ньой — каза той. — Сега очаквам да разбера какво иска този комисар от мен.

— Искате да кажете, че отказвате да отговаряте на моите въпроси, така ли?

— Отказвам категорично.

Мегре се поколеба. Беше виждал всякакъв род хора: здравеняци, вироглавци, инати, хитреци, но никой досега не му беше отговарял с такова спокойствие.

— Предполагам, че е излишно да настоявам?

— Да, и аз така смятам.

— Или да се опитам да ви докажа, че поведението ви не е във ваша полза?

Този път събеседникът му се задоволи с въздишка.

— Много добре. Изчакайте, полицейският комисар ще ви приеме след малко.

Мегре отиде да го потърси, но другият не можа веднага да разбере какво се очаква от него. Чак след това се съгласи, при това с голямо нежелание. Кабинетът му беше по-удобен и почти луксозен в сравнение с останалите помещения. Над камината висеше дори мраморен стенен часовник.