Жорж Сименон - Мегре и трупът в кабинета

— Значи никой няма да го закача?

— Не, освен ако не е излъгал и не се е случило нещо друго.

— Мога ли да му обещая това?

— Да.

— В такъв случай ще пусна съобщение във вестника. Той винаги чете един и същи вестник заради кръстословиците в него.

Тя се взря за миг в лицето му.

— Като че нямате доверие.

— За кое?

— В следствието. В себе си. Знам ли… Виждали ли сте отново зъболекаря?

— Да, преди около половин час.

— И какво каза той?

— Нищо.

Тя не настоя повече и използва звъна на телефона, за да си тръгне.

— Какво има? — промърмори Мегре в телефонната слушалка.

— Аз съм, шефе. Може ли да дойда?

Само миг по-късно Жанвие влезе в кабинета, потръпващ от радост и очевидно доволен от себе си.

— Имам страшно много неща да ви казвам. Да започвам ли веднага? Имате ли една секунда?

Оживлението му спадна донякъде, като видя как се държи Мегре. Най-напред свали сакото си, а после взе да дърпа вратовръзката, за да освободи дебелия си врат от нея.

— Най-напред отидох в оня семеен пансион, за който вече ви споменах. Прилича на някои от хотелите по левия бряг, с палмови дървета в хола и стари дами, които седят във фотьойли. Изобщо нямаше нито един посетител под петдесет години. Бяха главно чужденки — англичанки, швейцарки и американки, от онези, които ходят по музеите и по цял ден пишат безкрайни писма.

— После?

Мегре познаваше обстановката, но нямаше нужда да му го казва.

— Мария ван Аерт е живяла там една година. Хората още си я спомнят, понеже била доста известна там. Изглежда, била доста весела и все се смеела, като при това целият й огромен бюст се тресял. По цял ден се тъпчела със сладкиши. Освен това присъствала на всички лекции, изнасяни от преподаватели в Сорбоната.

— Това ли е всичко? — рече Мегре с такъв вид, все едно не разбираше защо Жанвие проявява толкова силно въодушевление.

— Всеки ден пишела писма от по осем-десет страници.

Комисарят вдигна рамене, а после погледна към инспектора, малко по-заинтригуван. Започваше да разбира.

— Все на един и същи човек — нейна приятелка от пансиона, която живее в Амстердам. Имам името й. Веднъж тази приятелка й дошла тук на гости. Двете живели заедно в една стая в продължение на три седмици. Предполагам, че след като Мария се е омъжила, е продължавала да й пише. Приятелката й се казва Гертруда Оостинг, омъжена е за собственик на бирария. Сигурно няма да е трудно да намерим адреса й.

— Обади се в Амстердам.

— Искате ли да ви дам писмата й?

— Последните, ако е възможно.

— Точно така си помислих и аз. В Брюксел все още нямат никакви новини за Тъжния Алфред.

— Той е в Хавър.

— Да се обадя ли в Хавър?

— Аз ще се обадя. Кой е свободен там, в съседната стая?

— Торанс се върна тази сутрин на работа.

— Изпрати ми го.

Той също беше от тежката категория. Когато вървеше по тротоара на някоя улица, никога не можеше да остане незабелязан.

— Ще застанеш на пост на улица „Дьо ла Ферм“, в Ньой, точно срещу номер 43А. Това е къща с градинка и желязна порта. Няма нужда да се криеш, дори напротив. Ако видиш оттам да излиза един тип, по-висок и по-едър от теб, тръгваш упорито след него.

— И това ли е всичко?

— Трябва да направиш така, че да има кой да те замести през нощта. Има един човек от полицията в Ньой, който стои на пост малко по-нататък, пред гаражите.

— Ами ако онзи тип тръгне с кола?

— Вземи някоя от колите тук и я паркирай до тротоара.

Нямаше сили да се прибере за обяд вкъщи. Беше още по-горещо от предния ден. Над града надвиснаха буреносни облаци. Повечето мъже се разхождаха по улиците със сако под мишница, а хлапетата се плискаха в Сена. Отиде да хапне набързо в „Брасри Дофин“, след като вече беше изпил две чаши перно. Беше един вид предизвикателство. После отиде да види Моерс, под нагорещения покрив на Двореца на правосъдието, в отдел „Съдебна самоличност“.

— Да речем, към единайсет часа вечерта. Донеси необходимите материали. И вземи някого със себе си.

— Добре, шефе.

Беше вдигнал по тревога полицията на Хавър. Дали Тъжния Алфред все пак беше взел влака на Северната гара по посока на Лил например, или пък веднага след разговора си с Ернестина беше хукнал към гарата Сен Лазар?

Сигурно се беше „окопал“ в някоя бедна мебелирана стая или бродеше от кръчма в кръчма и пиеше газирана вода „Виши“ в малки шишенца. Освен ако не се опитва да се промъкне на борда на някой от корабите. Дали и в Хавър беше толкова топло, колкото в Париж? Все още не бяха открили таксито, което вероятно бе откарало Мария Сер заедно с багажа й. Служителите на Северната гара не си спомняха за нея.