Жорж Сименон - Мегре и трупът в кабинета

Нямаше никаква важна работа там. По-скоро се поддаде на манията си „да души“ из къщите на хората, за да може по-добре да ги разбере.

Стените бяха боядисани в кремавобяло. Всичко там беше кремаво, сладникаво, като в сладкарница, а напудреното лице на собственичката приличаше на много сладка торта.

— Какво прелестно същество беше тя, господин Мегре! И каква прелестна компания трябва да е била на своя съпруг! Толкова много искаше да се омъжи.

— Искате да кажете, че тя се е стремила към брак, така ли?

— А нима всички млади момичета не мечтаят да имат съпруг?

— Тя е била около четирийсет и осем годишна, когато е живяла тук, при вас, ако не се лъжа?

— Но по характер си беше останала толкова млада! Забавляваше се от най-дребните неща. Да ви кажа, правеше й удоволствие да погажда дребни номера на квартирантите ми. Знаете ли, близо до Мадлената има един магазин, който никога не бях забелязвала, преди да ми спомене тя за него. Продават разни забавни играчки, например изкуствени мишки, лъжици, които ти се разтапят в кафето, някакви уреди, които се слагат под покривката, за да вдигнат тайно чинията на някой от сътрапезниците, чаши, от които не можеш да пиеш, и какво ли още не. Е, тя беше една от най-редовните им клиентки. Но при това беше и много образована, познаваше всички музеи в Европа и прекарваше по цели дни в Лувъра.

— Тя представи ли ви онзи, който щеше да стане неин съпруг?

— Не, падаше си малко потайна. Може да се е страхувала да го доведе тук — да не би да предизвика завист у другите жени. Казват, че бил мъж с величествена осанка, приличал на дипломат.

— А, така ли?

— Бил зъболекар, ми каза тя, но приемал само подбрани пациенти с предварително уговорена среща. Бил от доста богато семейство.

— А госпожица Ван Аерт?

— Нейният баща й беше оставил доста прилична сума.

— Кажете ми, беше ли скъперница?

— Значи са ви разказали за това? Във всеки случай, беше наистина пестелива. Например, когато трябваше да ходи до града, винаги изчакваше някоя друга от постоянните клиентки да тръгне за там, за да си разделят с нея цената за таксито. Всяка седмица спореше за сметката си.

— Знаете ли как се е срещнала за първи път с господин Сер?

— Не вярвам да е станало по обявата.

— Значи е пуснала обява във вестниците, така ли?

— Да, но не беше насериозно. Не вярваше, че ще излезе нещо от тази работа. Направи го по-скоро на шега. Не си спомням точния текст, но беше писала нещо от сорта на: „Изискана дама, богата чужденка, търси господин със същото положение с цел брак“. Получи стотици писма. Определяше среща на онези, които й пишеха, в Лувъра — ту в една зала, ту в друга, а те трябваше да държат определена книга в ръка или да имат цвете в петлицата.

Имаше и други жени като нея, дошли от Англия, Швеция или Америка. Седяха във фотьойлите на колелца в хола и над тях се носеше приглушеният шепот на въртящите се електрически вентилатори.

Беше към седем часа, когато Мегре слезе от таксито си на „Ке дез’ Орфевр“. В сянката на тротоара забеляза Жанвие, който се приближаваше със загрижен израз на лицето и някакъв пакет под мишница. Изчака го, за да се качат заедно по стълбището.

— Наред ли е всичко, момчето ми?

— Да, шефе.

— Какво носиш там?

— Това е вечерята ми.

Жанвие не се оплакваше, но лицето му придоби мъченически израз.

— Но защо не се прибереш вкъщи?

— Заради тази нещастна Гертруда.

Кабинетите бяха почти празни. Ставаше силно течение, понеже беше излязъл вятър, а всички прозорци в сградата стояха отворени.

— Успях да открия Гертруда Оостинг в Амстердам. По-точно, говорих с прислужницата й по телефона. Трябваше да издиря някой доброволен преводач сред хората, които чакаха за личната си карта в канцеларията за чужденци, понеже прислужницата не разбираше бъкел френски. После й се обадих отново.

За лош късмет тази госпожа Оостинг беше излязла със съпруга си още в четири часа следобед. Днес щяло да има някакъв концерт на открито и някакво шествие, а после семейство Оостинг трябвало да ходи на вечеря с приятели, но прислужницата не знаеше къде точно. Тя не знаеше освен това и кога ще се върнат, понеже й заръчали да сложи децата да спят.

И като стана дума за деца…

— Какво има?

— Не, нищо, шефе.

— Хайде кажи, де!

— Нищо особено. Само дето жена ми беше разочарована. Днес е рожденият ден на най-големия ни син и тя се беше приготвила за малко празненство вечерта. Но няма значение.

— Ти попита ли прислужницата дали Гертруда Оостинг говори френски?