Жорж Сименон - Мегре и трупът в кабинета

— Да, говори.

— Хайде, тичай вкъщи!

— Какво?

— Казвам ти да тичаш у дома. Остави ми сандвичите си, аз ще остана тук.

— Госпожа Мегре няма да е доволна обаче.

Жанвие продължи още малко да се опъва, но после все пак хукна, за да хване влака за покрайнините. Мегре хапна сам в кабинета си, после отиде да си побъбри с Моерс в лабораторията. Моерс си тръгна чак в девет часа, след като вече съвсем се беше стъмнило.

— Добре ли разбра какво ти казах?

— Да, шефе.

Трябваше да вземе фотограф със себе си и цяла купчина апаратура. Не беше много законно, но след като Гийом Сер беше купил две стъкла за прозорци, а не едно, това вече нямаше значение.

— Свържете ме с Амстердам, ако обичате…

Прислужницата на другия край на жицата издърдори нещо неразбираемо. Обаче му се стори, че тя казва, че госпожа Оостинг още не се е върнала. После се обади на жена си.

— Нали няма да ти е неприятно да дойдеш да пийнем по нещо на терасата на „Брасри Дофин“? Вероятно ще имам работа около час-два още. Вземи такси.

Беше приятна вечер. Двамата се чувстваха тук също толкова добре, колкото и на някоя от терасите по „Гран булевар“. С изключение на гледката пред тях, която се състоеше единствено от неприветливото стълбище на Съдебната палата.

Неговите хора сигурно вече работеха трескаво на улица „Дьо ла Ферм“. Мегре изрично беше наредил да изчакат, докато семейство Сер си легне. Торанс трябваше да стои на пост пред къщата, за да бъдат избегнати всякакви изненади. Останалите трябваше да влязат в гаража, който не се виждаше от прозорците на къщата, и да започнат старателен оглед на автомобила. Това беше работа на Моерс и на фотографа. Всичко, както си му е редът: пръстови отпечатъци, изследване на прахта и всички останали неща от този род.

— Като че си много доволен.

— Да, определено не съм ядосан.

Той не си призна, че само допреди няколко часа далеч не беше в същото настроение. Просто взе да си поръчва една след друга малки чашки, а госпожа Мегре се задоволи с чаша чай.

Оставя я на два пъти сама, за да отиде до кабинета си и да се обади в Амстердам. Чак в единайсет и половина чу глас, който вече не беше на прислужницата. Жената му отговори на френски:

— Не ви разбирам много добре.

— Казвам, че ви се обаждам от Париж.

— О! От Париж!

Имаше силен акцент, който впрочем не беше неприятен.

— От Съдебната полиция.

— Полиция ли?

— Да. Обаждам ви се по повод вашата приятелка Мария. Нали познавате Мария Сер, която по баща се казва Ван Аерт?

— Къде е тя?

— Не знам. Точно това искам да ви попитам. Тя често ли ви пишеше?

— Да, често. Трябваше да я чакам на гарата в сряда сутринта.

— И чакахте ли я?

— Да.

— Тя пристигна ли?

— Не.

— Предупреди ли ви с телеграма или по телефона, че няма да дойде на уговорената среща?

— Не. Затова се безпокоя.

— Приятелката ви е изчезнала.

— Какво искате да кажете?

— Какво ви пишеше тя в писмата, които ви изпращаше?

— Много неща.

Тя започна да говори на родния си език на някого, сигурно на съпруга си, който стоеше до нея.

— Мислите ли, че Мария е мъртва?

— Може би. Тя споменавала ли е някога, че е била нещастна?

— Не беше доволна.

— И защо така?

— Не обичаше старата дама.

— Свекърва си ли?

— Да.

— А мъжа си?

— Той, изглежда, не е никакъв мъж, а просто едно голямо дете, което много се страхува от майка си.

— Отдавна ли ви е писала това?

— Почти веднага след сватбата. Няколко седмици след това.

— Вече споменаваше ли, че иска да го напусне?

— Не, още не. Преди една година може би започна.

— А напоследък?

— Мария взе решение. Помоли ме да й намеря апартамент в Амстердам, близо до нас.

— Намерихте ли й?

— Да, и прислужница освен това.

— Така че всичко е било уредено, така ли?

— Да, отидох да я посрещна на гарата.

— Нали няма да ви притеснявам, ако ви помоля да ми изпратите копие от писмата на вашата приятелка? Запазили ли сте ги?

— Пазя всичките й писма, но ще бъде много трудна работа да ги препиша, понеже са доста дълги. Мога да ви изпратя копие на най-важните. Сигурен ли сте, че й се е случило някакво нещастие?

— Убеден съм в това.

— Убили ли са я?

— Твърде е възможно.

— Нейният съпруг ли?

— Не знам още. Слушайте, госпожо Оостинг, бихте могли да ми направите голяма услуга. Съпругът ви има ли автомобил?

— Да, разбира се.

— Нека бъде така добър да ви закара до централното полицейско управление, което е отворено през цялата нощ. Кажете на дежурния инспектор, че сте очаквали да пристигне вашата приятелка Мария. Покажете последното й писмо. Кажете също така, че сте изключително обезпокоена и че бихте искали да започне разследване.