Жорж Сименон - Мегре и трупът в кабинета

— Трябва ли да споменавам за вас?

— Това няма значение. Важното е да поискате да започне разследване.

— Добре. Отивам веднага.

— Благодаря ви. Не забравяйте за писмата, които обещахте да ми изпратите.

Той почти веднага се обади отново в Амстердам, но този път набра номера на полицията.

— След малко ще имате посещение от страна на госпожа Оостинг, която ще ви разкаже за изчезването на своята приятелка, госпожа Сер, по баща Ван Аерт.

— В Холандия ли е изчезнала?

— Не, в Париж. За да мога да действам, имам нужда от официално оплакване. Щом като запишете нейното заявление, бих искал да ми изпратите телеграма, в която нареждате да започнем разследване.

Това отне известно време. Инспекторът на другия край на жицата не можеше да разбере по какъв начин Мегре от Париж може да му съобщи за евентуалното посещение на госпожа Оостинг.

— По-късно ще ви обясня. Единственото, което ми трябва в момента, е да ми изпратите тази телеграма. Пратете я с препоръка. Ще я получа за по-малко от половин час.

Той се върна при госпожа Мегре, която го чакаше на терасата на бирарията.

— Приключи ли вече?

— Още не. Ще пийна една чаша и ще те заведа дотам.

— Къде, вкъщи ли?

— Не, в кабинета.

Госпожа Мегре винаги се впечатляваше от това. Беше влизала в помещенията на „Ке дез’ Орфевр“ само в много редки случаи и не знаеше какво да прави.

— Като че се забавляваш. Изглеждаш така, като че си намислил да скроиш номер на някого.

— Да, може и така да се каже.

— И на кого?

— На един, който прилича едновременно на турчин, на дипломат и на хлапе.

— Нищо не разбирам.

— Има си хас!

Много рядко Мегре изпадаше в такова весело настроение. Колко ли калвадоса беше изпил? Четири или може би пет? Този път, преди да се върне в кабинета си, той погълна чаша бира от половин литър и хвана ръката на жена си, за да измине онези двеста метра по кея, които ги деляха от сградата на Съдебната полиция.

— Само едно нещо искам от теб: не започвай пак да ми разправяш, че тук е пълно с прах и че всички канцеларии имат нужда от едно голямо почистване!

А по телефона попита:

— Има ли телеграма за мен?

— Не, няма нищо, господин комисар.

Десет минути по-късно целият екип, с изключение на Торанс, се завърна от улица „Дьо ла Ферм“.

— Всичко ли мина добре? Някакви неприятности?

— Никакви неприятности. Никой не се е появявал. Торанс настоя да почакаме, докато не угаснат всички прозорци в къщата, а пък Гийом Сер дълго се мота, преди да легне да спи.

— А леката кола?

Ваше, който нямаше повече никаква работа, поиска разрешение да си отиде вкъщи. Останаха само Моерс и фотографът. Госпожа Мегре, седнала на един стол, все едно беше дошла на гости, придоби онзи разсеян вид на човек, който не слуша какво се говори край него.

— Прегледахме всички части на колата, която, изглежда, не е била използвана от два-три дни. Резервоарът е наполовина пълен. Вътре в колата всичко си е на мястото. В задния багажник забелязах две-три доста пресни драскотини.

— Все едно са слагали там нещо обемисто и тежко?

— Би могло да бъде и от това.

— Например голям куфар?

— Голям куфар или сандък.

— Някакви следи от кръв вътре?

— Не. Никакви косми също. Помислил съм за това. Бяхме взели прожектор, а вътре в гаража има електрически контакт. Сега Емил ще прояви снимките.

— Веднага се качвам — каза фотографът. — Ако можете да изчакате само двайсетина минути…

— Чакам. Моерс, ти нямаше ли впечатлението, че колата е била почиствана наскоро?

— Не отвън. Не е била мита в гараж. Но като че отвътре са я изчеткали старателно. Вероятно дори са вадили килима, за да го изтупат, защото не успях да открия никаква прах по него. Но все пак взех някои проби, които ще анализирам.

— Имаше ли четка някъде в гаража?

— Не, търсих, но нямаше. Сигурно са я отнесли със себе си.

— С една дума, като се изключат драскотините…

— Да, друго нищо особено няма. Може ли да се кача горе?

Двамата с госпожа Мегре останаха сами в кабинета.

— Не ти ли се спи?

Тя отвърна, че не й се спи. Имаше навика да разглежда по особен начин обстановката, в която съпругът й беше прекарал по-голямата част от живота си, а тя почти не я познаваше.

— Винаги ли е така?

— Кое?

— Едно разследване. Когато не се прибираш вкъщи.

Сигурно й се струваше, че е доста спокойно, прекалено лесно, че всичко това много наподобява игра.

— Зависи.

— За убийство ли става дума?

— Повече от вероятно е.