Жорж Сименон - Мегре и трупът в кабинета

Но Сер не беше от хората, които лесно могат да бъдат заблудени. Напротив, взираше се в Мегре така, като че се мъчеше да прочете мислите му.

— И кой ви внуши тази мисъл?

— Понякога получаваме конфиденциална информация.

— Предполагам, че имате предвид информаторите?

— Да допуснем, че става дума за тях.

— Съжалявам, господа.

— Искате да кажете, че не са ви ограбили?

— Ако това се беше случило, непременно щях да осведомя лично полицейския комисар.

Той дори не се опитваше да се преструва на любезен. Нито за миг на лицето му не се появи и намек за усмивка.

— Имате ли огнеупорна каса?

— Предполагам, че съм в правото си да не ви отговарям. При все това не виждам никаква пречка да ви кажа, че наистина имам такава каса.

Майка му се опитваше да му направи някакъв знак, вероятно за да го посъветва да не бъде толкова груб. Но зъболекарят много добре си даваше сметка какво прави и продължаваше да държи на своето.

— Ако не се лъжа, става дума за огнеупорна каса на фирмата „Планшар“, която е била монтирана преди повече от седемнайсет години.

Той изобщо не се разтревожи. Продължаваше да стои прав, докато Мегре и Боасие седяха в полумрака. Мегре забеляза, че има същата дебела брадичка като мъжа на портрета и същите вежди. Опита се на шега да си го представи с бакенбарди.

— Не си спомням точната дата, на която е монтирана, а и това не засяга никого.

— Установих на влизане, че вратата има секретна брава и верига.

— Да, така е.

— Вие и майка ви на първия етаж ли спите?

Сер не отговори.

— Канцеларията и кабинетът ви на партера ли се помещават?

От жеста на старата дама Мегре разбра, че въпросните две помещения са от другата страна на салона.

— Ще ми разрешите ли да хвърля един поглед?

Зъболекарят се поколеба и отвори уста да отговори. Мегре беше сигурен, че искаше да каже „не“. Майка му също усети това и се намеси.

— Защо да не удовлетворим желанието на господата? Те сами ще се уверят, че не е имало кражба.

Мъжът повдигна рамене със същия упорит и начумерен израз на лицето и не ги придружи до съседните помещения.

Госпожа Сер ги въведе най-напред в канцелария, също толкова старичка и тиха като салона. Зад стол, облицован в черна кожа, имаше голяма огнеупорна каса, боядисана в тъмнозелено. Беше доста стар модел. Боасие се приближи и прокара с професионален жест длан по металната й повърхност.

— Виждате, че всичко е наред — каза старата жена. — Не се сърдете на сина ми заради лошото му настроение, обаче…

Тя замълча, когато той застана на рамката на вратата и ги погледна все със същия си свиреп поглед. После, като показа подвързаните книги, които покриваха рафтовете, тя продължи отново в стремежа си да бъде любезна:

— Не се учудвайте, че виждате най-вече книги по право. Всички те са от библиотеката на моя съпруг. Беше адвокат.

Тя отвори последната врата. Тук обстановката беше по-обикновена: това беше работният кабинет, като на всеки зъболекар, със специалния зъболекарски стол и обичайните инструменти. Стъклата на прозорците бяха матови до средата.

След като премина отново през канцеларията, Боасие се насочи към един от прозорците. Прокара отново пръсти по него, а после кимна многозначително на Мегре.

— Кога е сменяно това стъкло? — попита тогава комисарят.

Старицата отговори без колебание:

— Преди четири дни. Прозорецът беше отворен по време на онази страхотна буря, за която сигурно си спомняте.

— Повикахте ли стъклар да го поправи?

— Не, не сме.

— Тогава кой е сменил стъклото?

— Синът ми. Той обича да поправя разни неща. Винаги се занимава с дребните ремонти по къщата.

Тогава Гийом Сер каза с известно нетърпение:

— Мамо, тези господа нямат никакво право да ни безпокоят. Не им отговаряйте.

Тя застана с гръб към него, за да отправи към Мегре усмивката си, която би трябвало да означава: „Не му обръщайте внимание, нали ви предупредих.“

Старата дама ги изпрати до вратата, но синът й продължаваше да стои по средата на салона. Тогава тя им прошепна, като се наведе леко към тях:

— Ако е необходимо да говорите с мен, елате да си поприказваме, когато него го няма.

Те се озоваха отново под слънцето, което вече прежуряше. След като минаха през желязната порта — лекото й скърцане напомняше на портата на манастир, — забелязаха на отсрещния тротоар зелената шапка на Ернестина. Седеше на терасата на ресторантчето.

Мегре се поколеба за миг. Можеха да завият наляво и да избегнат срещата. Ако отидеха при нея, все едно трябваше да й дадат отчет за свършената работа. Комисарят промърмори под носа си, леко притеснен: