Жорж Сименон - Мегре и трупът в кабинета

— Тази сутрин нямахте пари, а сега сте дошли дотук с такси.

— Вярно е. Там имаше и пари.

— Много ли бяха?

— Повече, отколкото очаквах.

— А къде е списъкът?

— Изгорих го.

— Защо?

— Заради кръстчетата. Може би показват адресите, на които Алфред е работил. Няма да ви давам все пак доказателства срещу него.

Тя погледна към фасадата на къщата.

— Ще влезете ли вътре?

Мегре кимна.

— Нали няма да ви пречи, ако ви почакам на терасата на кръчмата?

Не беше продумала нито дума на Боасие, който от своя страна я наблюдаваше по-скоро строго.

— Както искате — рече Мегре.

И излезе от сянката на слънце, следван от инспектора, докато високият силует на Ернестина се отдалечаваше по посока на терасата.

Беше два и десет. Ако зъболекарят не беше заминал на почивка и ако се съди по написаното върху медната табелка отпред, сега той трябваше да се намира в кабинета си, за да бъде на разположение на пациентите. Отдясно на желязната врата имаше звънец. Мегре го натисна и вратата се отвори автоматично. Прекосиха малката градинка и видяха друг звънец на входната врата на къщата. Обаче тя не се отваряше автоматично. След второто иззвъняване настъпи продължителна тишина. Двамата мъже напрягаха слух, понеже и двамата бяха сигурни, че от другата страна на вратата има някой, а после се спогледаха. Най-сетне веригата бе откачена, бравата щракна и вратата се открехна съвсем леко.

— Имате ли определен час?

— Искаме да говорим с доктор Сер.

— Той приема само с уговорен час.

Процепът на вратата не се увеличаваше. От другата страна едва-едва се очертаваше силует и слабо лице на стара жена.

— На медната табела отпред пише…

— Тази табела е отпреди двайсет и пет години.

— Може ли да съобщите на сина си, че комисарят Мегре иска да го види?

Вратата остана още известно време неподвижна, а след това широко се отвори. Пред тях се простираше широк коридор, облицован с черни и бели плочки, напомнящи коридора на манастир. А старата дама, която ги пусна да минат пред нея, като нищо можеше да бъде облечена като монахиня.

— Извинете, господин комисар, но моят син не държи особено много на случайните пациенти.

Биваше си я тази жена. У нея имаше дори изненадваща изисканост и благородство. Опитваше се да заличи с усмивка лошото впечатление, което беше направила току-що.

— Влезте, ако обичате. Ще трябва да ви помоля да изчакате за малко. От няколко години синът ми има навик да си подремва следобед, особено през лятото, така че още не е станал. Последвайте ме, ако обичате…

Тя отвори двукрила врата от полиран дъб от лявата си страна. Цялата обстановка взе още повече да напомня на Мегре манастир или по-скоро дома на богат свещеник. Дори и носещата се миризма, сладникава и тайнствена, му напомняше нещо, обаче той не се сещаше какво и напразно се мъчеше да си спомни. В салона, където тя ги въведе, светлината влизаше само през процепите на капаците. След горещината отвън им се стори, че влизат в прохладна баня.

Градският шум като че изобщо не проникваше. Изглежда, нищо не се бе променяло в тази къща в продължение на повече от век. Като че всичките малки масички, пианото и порцелановите съдове са си били винаги на същото място. Изглеждаше дори, че увеличените фотографии по стените, поставени в рамки от тъмно дърво, висяха там от няколко века. Мъжът, чийто врат тънеше в яка от миналия век, на снимката над камината беше с широки бакенбарди. На портрета върху отсрещната стена жената на около четирийсет години, с разделени на път коси, приличаше на императрица Йожени 2 2 Императрица на Франция, съпруга на Наполеон III. — Бел.ред. .

Старата дама, която съвсем спокойно също можеше да бъде изобразена на някоя от тези снимки, им посочи къде да седнат, събрала длани като примерна монахиня.

— Не бих искала да съм недискретна, господин комисар. Синът ми няма тайни от мен. Никога не сме се разделяли, макар че вече е прехвърлил петдесетте. Нямам и най-малка представа за целта на вашето посещение, така че преди да отида да го събудя, бих искала да зная…

Тя не довърши изречението и ги погледна с доброжелателна усмивка.

— Синът ви е женен, струва ми се?

— Два пъти.

— Втората му жена тук ли е?

Като че лека тъга се появи в погледа на старата дама. Боасие започна нервно да кръстосва и прекръстосва крака — това не беше точно обстановката, в която се чувстваше добре.

— Вече не, господин комисар.

Тя отиде с безшумни стъпки да затвори вратата, после се върна и седна на крайчеца на едно канапе. Седеше съвсем изправена, както младите момичета в манастирите.