Жорж Сименон - Мегре и трупът в кабинета

— Не е ли женен?

— Чакайте малко… Всъщност сега си спомням — ожени се преди около две години… Има и една стара жена, която живее в неговата къща — майка му, предполагам. Всяка сутрин виждам как отива на пазар…

— Нямат ли си прислужница?

— Само чистачка. Знаете ли, не съм съвсем сигурен. Него го познавам, понеже идва тук от време на време да пийне по едно-две скришом.

— Скришом ли?

— Е, така се казва. Хората като него нямат навик да влизат в кръчми като моята. А когато прави това, винаги хвърля по един поглед към своята къща, като че за да се увери, че не могат да го видят оттам. А освен това, изглежда, се притеснява, когато приближава към тезгяха. „Чаша червено вино!“ — казва само. И никога нищо друго. Предварително си знам, че не трябва да връщам бутилката на мястото й, понеже ще си поръча още една чаша. Изпива ги наведнъж, изтрива устата си и държи предварително приготвени дребни пари в ръка.

— Виждали ли сте го пиян?

— Никога. Винаги пие само по две чаши. Когато излиза, виждам, че хапва кашу или карамфилово семе, за да не мирише на вино.

— А майка му как изглежда?

— Дребна, много сбръчкана старица, облечена в черно. Никога не поздравява никого и не изглежда много сговорчива.

— А жена му?

— Виждал съм я само докато минават с колата по улицата, обаче съм чувал, че била чужденка. Висока и едра е като него, има хубав цвят на кожата.

— Мислите ли, че може да са отишли на почивка?

— Чакайте… Струва ми се, че си поръча както винаги две чаши вино преди два-три дни.

— Два или три?

— Момент. Това беше онази вечер, когато водопроводчикът идва да поправя помпата за бира. Ще попитам жена ми, за да съм сигурен, че не ви лъжа.

— Значи е било по-предната вечер — тоест във вторник вечерта, няколко часа преди Алфред Жусийом да открие женския труп в къщата. Спомняте ли си в колко часа е станало това?

— Обикновено идва към шест и половина.

— Пеш ли идва?

— Да. Имат стара кола, но по това време той прави разходката си из квартала. Можете ли да ми кажете за какво става дума?

— Още не става дума за нищо. Обикновена проверка.

Обаче онзи не им вярваше и това си личеше по погледа му.

— Ще дойдете ли пак?

И като се обърна към комисаря, го попита:

— Вие не сте ли господин Мегре?

— Кой ви го каза?

— Един от бояджиите казва, че ви е разпознал. Ако сте вие, жена ми много ще се радва да се запознае с вас.

— Пак ще дойдем — обеща Мегре.

Настина добре си бяха хапнали и хубаво си бяха пийнали от калвадоса, който им предложи собственикът, родом от Фалез. Сега вървяха по тротоара от сенчестата страна на улицата. Мегре подръпваше от време на време от лулата си, а Боасие запали цигара. Двата пръста на дясната му ръка бяха почернели от тютюна и се бяха опушили също като лула.

Все едно бяха на повече от сто километра от Париж, в което и да е малко градче. Частните къщи бяха повече от обществените сгради, а някои от тях очевидно бяха строени преди един или дори преди два века.

Беше единствената желязна порта на тази улица — черна на цвят, а зад нея се разстилаше морава, подобна на зелен килим, който искреше под слънчевите лъчи. Върху медната табелка пишеше:

А по-долу, с по-малки букви:

От 14 до 17 часа

Само след уговорена среща

Слънцето огряваше пряко фасадата на къщата от жълтеникави камъни. Всички капаци на прозорците бяха спуснати, с изключение на два. Боасие почувства, че Мегре се колебае.

— Да вървим ли?

Преди да пресече улицата, той хвърли по един поглед в едната и в другата посока, а после смръщи вежди. Боасие също погледна натам, накъдето бе погледът на Мегре.

— Дангаланата! — възкликна той.

Тя идваше откъм булевард „Ришар-Валас“ и носеше същата зелена шапка, с която беше сутринта. Като забеляза Мегре и инспектора, поспря за малко, после решително се насочи към тях.

— Изненадани ли сте, че ме виждате тук?

— Знаехте ли адреса?

— Обадих се във вашия кабинет преди около половин час. Исках да ви кажа, че съм намерила списъка. Бях сигурна, че е някъде вкъщи. Бях виждала как Алфред го разглежда и слага някакви кръстчета върху него. Като излизах тази сутрин от кабинета ви, се сетих за едно място, където Алфред може да го е скрил.

— И къде беше?

— Длъжна ли съм да ви кажа?

— Така ще бъде по-добре.

— Предпочитам да не ви казвам. Поне не веднага.

— Какво друго намерихте там?

— А вие откъде знаете, че съм намерила нещо друго?