Жорж Сименон - Мегре и трупът в кабинета

Не беше обещал изрично на госпожа Мегре, че ще се срещне с нея на цветния пазар, а пък и тя добре знаеше, че не трябва никога да го чака. Боасие се върна с папка, откъдето най-напред извади снимки на Алфред Жусийом.

— Ето как изглежда нашият човек!

Общо взето, приличаше по-скоро на някакъв аскет, а не на крадец. Беше много мършав и намръщен, а в погледа му прозираше почти мистично упорство.

Дори на тези официални фотографии в профил и анфас, където беше без яка, а адамовата ябълка беше много изпъкнала, се усещаше огромната му самота. В неговата тъга обаче нямаше и следа от агресивност.

Тъй като от рождението си той смяташе, че е плячка, за него бе съвсем естествен фактът, че го преследват.

— Искате ли да ви прочета служебната му характеристика?

— Не, днес не е необходимо. Предпочитам да прегледам досието му на свежа глава. Сега бих искал да погледна само списъка.

Последните думи доставиха удоволствие на Боасие. Мегре знаеше това още докато ги произнасяше, тъй като те изразяваха неговото уважение към инспектора.

— Знаехте ли, че имам такъв списък?

— Бях сигурен.

Понеже Боасие наистина си разбираше от работата. Ставаше въпрос за списъка от търговските книги на фирмата „Планшар“ на всички каси, които навремето беше монтирал Алфред Жусийом.

— Чакайте малко да потърся в района на Ньой. Сигурен ли сте, че става въпрос за Ньой?

— Така казва Ернестина.

— Знаете ли, не е чак толкова глупаво от нейна страна, че е дошла при вас. Обаче защо точно при вас?

— Защото я арестувах преди шестнайсет-седемнайсет години и тогава тя ми изигра един много подъл номер.

Боасие изобщо не се учуди — това си беше част от занаята, а пък и двамата си разбираха добре работата. Мирисът на перно с нежни оттенъци от чашите им се беше разнесъл вече из цялото помещение и в резултат на това осата направо побесня.

— Някаква банка… Със сигурност не е това… Фред никога не се е занимавал с банки, понеже се страхува от електронната охранителна система… Петролна фирма, която повече от десет години не съществува… Фирма за парфюмерия… фалирала миналата година.

Най-сетне пръстът на Боасие се спря на някакво име и адрес.

— Гийом Сер, зъболекар, №43А, улица „Дьо ла Ферм“, в Ньой. Това е малко по-далече от Градината за аклиматизация, успоредна е на булевард „Ришар-Валас“.

— Знам я тази улица.

Те се спогледаха за миг.

— Бързате ли? — попита го Мегре.

Още докато изричаше тези думи, отново беше сигурен, че ласкае самолюбието на Боасие.

— Не, само подреждах досиетата. Утре заминавам за Бретан.

— Е, ще тръгваме ли?

— Да, само да си взема сакото и шапката. Да се обадя ли преди това в Брюксел?

— Да, и в Холандия също.

Изминаха пътя дотам с автобус. После, като стигнаха на улица „Дьо ла Ферм“ — тиха провинциална уличка, — си харесаха едно ресторантче само с четири маси на терасата, между зелените растения, и седнаха там да обядват.

В малкото заведенийце бяха останали само трима бояджии в бели престилки, които обядваха кротко и си пийваха червено вино. Мухи кръжаха около Мегре и Боасие. Малко по-нататък, на противоположния тротоар, видяха черна желязна порта, която вероятно отговаряше на номер 43 А.

Не бързаха. Ако наистина имаше труп в къщата, убиецът е имал на разположение повече от двайсет и четири часа, за да се отърве от него.

Обслужваше ги сервитьорка в черна рокля и бяла престилка, но после самият собственик дойде да ги поздрави.

— Хубав ден, нали, господа?

— Да, денят наистина е хубав. Случайно да познавате някой зъболекар тук, в квартала?

Той кимна.

— Има един, който живее ей там, от другата страна на улицата, но не знам дали е добър. Жена ми предпочита да ходи на зъболекар на булевард „Севастопол“. Предполагам, че този тук взема много скъпо. Не идват кой знае колко пациенти при него.

— Познавате ли го?

— Донякъде.

Собственикът се колебаеше. След като огледа внимателно и двамата, и най-вече Боасие, той попита:

— От полицията сте, нали?

Мегре предпочете да отговори утвърдително.

— Направил ли е нещо?

— Имаме нужда само от някои сведения. Как изглежда той?

— По-висок и по-едър е от вас и от мен — каза той, като вече гледаше комисаря. — Аз тежа около деветдесет и осем килограма, значи той трябва да е към сто и пет.

— На каква възраст е?

— На петдесет или нещо такова. Не е особено спретнато облечен, което е доста странно за един зъболекар. Изглежда твърде съмнителен на вид. Прилича по-скоро на стар ерген.