Жорж Сименон - Мегре и трупът в кабинета

— Не е направила някаква глупост, надявам се? — попита тя тихо.

Но понеже Мегре не наруши мълчанието, тя въздъхна и беше принудена да заговори отново.

— Ако става въпрос за нея, бях права, че ви разпитвах, преди да събудя сина си. Заради нея сте дошли тук, нали?

Нима Мегре бе кимнал леко в знак на съгласие? Но дори не го осъзна. Беше твърде завладян от атмосферата в тази къща, а още повече от жената, у която, въпреки нейната кротост, предугаждаше необикновена енергия.

Нямаше нито една фалшива нотка у нея — нито в дрехите, нито в поведението, нито в гласа. Като че по-вероятно бе да я срещнеш в някой замък или пък в една от просторните провинциални къщи, които приличаха на музеите от едно време.

— След като овдовя преди петнайсет години, синът ми дълго време не си и помисляше дори да се жени отново.

— Но го е направил преди две години, ако не се лъжа, нали така?

Тя никак не се учуди от факта, че Мегре е толкова добре осведомен.

— Да, по-точно преди две години и половина. Ожени се за една от своите пациентки, също не млада жена. Тогава тя беше на четирийсет и седем. Беше от холандски произход и живееше сама в Париж. Нали знаете, аз не съм вечна, господин комисар. Така както ме гледате, вече съм на седемдесет и шест.

— Не изглеждате на толкова години.

— Знам. Майка ми почина на деветдесет и две, а баба ми умря при катастрофа на осемдесет и осем.

— Ами баща ви?

— Той почина млад.

Тя каза това, като че нямаше никакво значение или по-скоро, все едно съдбата на всички хора е да умират млади.

— Може да се каже, че именно аз подтикнах Гийом да се ожени отново. Казах си, че така няма да остане сам един ден.

— Искате да кажете, че този брак не е бил щастлив, така ли?

— Не може да се каже точно това. Поне в началото не беше така. Мисля, че причината за всичко това е, че тя е чужденка. Има някои дребни неща, с които човек не може да свикне. Не зная как да ви го обясня. Ето например, дори когато става дума за храната, за предпочитания към едно или друго ястие! Но може би, като се е омъжвала за сина ми, тя си е мислела освен това, че той има повече пари.

— А тя нямаше ли пари?

— Е, живееше донякъде в охолство. Не беше съвсем бедна, но при това поскъпване на живота…

— А кога е починала?

Старата дама го погледна учудено.

— Починала ли?

— Извинете. Помислих си, че вероятно е починала. Нали вие самата говорите за нея в минало време.

Тя се усмихна.

— Да, наистина. Но не по тази причина, за която си мислите. Тя не е починала, само че за нас все едно, че е така. Тя си замина.

— След като се скараха ли?

— Гийом не е от онези хора, които се карат.

— Значи с вас?

— Прекалено стара съм, за да продължавам да се карам с другите, господин комисар. Прекалено много съм видяла, добре познавам живота и давам възможност на всеки да…

— Кога напусна тя вашата къща?

— Преди два дни.

— Съобщи ли ви предварително, че заминава?

— И двамата със сина ми знаехме, че в края на краищата тя ще си тръгне.

— Споменавала ли е пред вас за това?

— Да, често.

— А споменавала ли е каква е причината?

Тя не отвърна веднага на въпроса. Като че размишляваше.

— Искате ли да ви кажа честно какво мисля? Колебая се, защото се боя да не ми се смеете. Не обичам да обсъждам тези въпроси пред хората, но мисля, че полицейският комисар е в известен смисъл като лекар или като свещеник.

— Вие католичка ли сте, госпожо Сер?

— Да, а снаха ми беше протестантка. Но това няма голямо значение. Виждате ли, тя беше във възраст, която е неблагодарна за една жена. Ние, жените, преминаваме така или иначе през период от няколко години, когато изобщо не приличаме на самите себе си. И най-малката дреболия ни дразни. Бързо можем да си съставим погрешно мнение за всичко.

— Разбирам. Така ли стана с нея?

— Да, ставаше дума за това, както и за разни други неща. Най-накрая тя започна да си мечтае само за своята родна Холандия. По цели дни пишеше писма на своите приятелки, които живееха там.

— Случвало ли се е синът ви да пътува до Холандия заедно с нея?

— Не, никога.

— Значи е заминала във вторник, така ли?

— Да, замина с влака в девет и четирийсет от Северната гара.

— С нощния влак, така ли?

— Да, през целия ден си стягаше багажа.

— А синът ви придружи ли я до гарата?

— Не.

— Значи е извикала такси?

— Отиде да спре някое на пресечката с булевард „Ришар-Валас“.

— Не ви ли се е обаждала оттогава насам?

— Не, струва ми се, че не изпитва нужда да ни пише.