Жорж Сименон - Мегре и трупът в кабинета

Жанвие записваше в тефтерчето си.

— Това ли е всичко?

— Не. Вземи някой да ти помага, за да свършите по-бързо работата. Искам да разпитате хората от квартала, доставчиците и т.н. за семейство Сер.

— Колко души са те?

— Майка и син. Майката е на около осемдесет години, а синът е зъболекар. Ще се опиташ да откриеш това такси. Разпитай освен това хората, които работят на гарата и във влака.

— Мога ли да използвам една от колите?

— Да, можеш.

Това беше горе-долу единствената работа, която той свърши през онзи следобед. После поиска да го свържат с белгийската полиция, която разполагаше с отличителните белези на Тъжния Алфред, обаче полицаите още не го бяха открили. Освен това проведе дълъг разговор с комисаря, който заверяваше паспортите на границата, в Жомон. Той лично се беше качвал във влака, който се предполагаше, че Алфред е взел. Но не си спомняше пътник, който да прилича на специалиста по огнеупорни каси.

Това обаче не означаваше нищо. Просто трябваше да чакат. Мегре подписа няколко протокола за разпит вместо директора, отиде да си изпие аперитива в „Брасри Дофин“ заедно с колегата си от отдел „Обща информация“ и се прибра вкъщи с автобуса.

— Какво ще правим сега? — попита го госпожа Мегре, след като беше разтребила масата след вечеря.

— Да отидем на разходка.

Това значеше, че щяха да се разхождат, без да бързат, до „Гран булевар“ и най-накрая щяха да седнат на някоя тераса. Слънцето вече беше залязло. Захладяваше, но от време на време полъхваше топъл ветрец. Като че се излъчваше направо от каменния тротоар. Вратите на бирарията бяха широко отворени към терасата и отвътре долиташе музика от изпълнението на малък оркестър. Повечето посетители продължаваха да си седят като тях — пред малките кръгли масички, без да говорят и зяпайки минувачите, докато полумракът все повече замъгляваше лицата им. А после светлината на електрическите лампи напълно ги промени.

После и те като другите двойки се отправиха към своето жилище. Госпожа Мегре държеше съпруга си под ръка.

А после настъпи нов ден и слънцето светеше също така ярко, както и предния.

Вместо да отиде направо в Съдебната полиция, Мегре заобиколи по кея Жампар. Разпозна бистрото, боядисано в зелено, близо до шлюза Сен Мартен, над вратата на което висеше табела с надпис: „Хапване по всяко време“. Облегна се на тезгяха.

— Чаша бяло вино.

А след като зададе своя въпрос, сервитьорът, който го обслужваше, нито за миг не се поколеба.

— Не знам точно колко беше часът, но наистина се обадиха по телефона. Вече беше светло. Нито аз отидох да го вдигна, нито жена ми, понеже по това време не може да търсят някой от нас двамата. Ернестина слезе. Чух, че говори дълго.

Значи поне за едно нещо не беше излъгала.

— А по кое време излезе Алфред предната вечер?

— Трябва да беше към единайсет часа. А може и малко по-рано да е било. Спомням си обаче, че излезе с колелото си.

Врата водеше направо от бистрото към коридор, откъдето започваше стълба за горните етажи. Стените на стълбището бяха варосани, като на село. Чуваше се силният шум от крана, който разтоварваше пясък от един шлеп, спрял малко по-надолу по реката.

Мегре почука на една врата и тя веднага се открехна. На прага се показа Ернестина по комбинезон и рече само:

— А, вие ли сте!

Веднага взе от неоправеното легло пеньоара си и бързо го намъкна. Подобие на усмивка се появи по лицето на Мегре при спомена за онази Ернестина, от едно време.

— Знаете ли, правя го по-скоро от милосърдие! — уточни тя. — Вече няма кой знае какво хубаво за гледане.

Прозорецът беше отворен, а на перваза му имаше саксия здравец с кървавочервени цветове. Покривката на леглото също беше червена. Врата водеше към малка кухничка, откъдето се носеше приятен мирис на сварено кафе.

Той не знаеше точно за какво беше дошъл.

— Получихте ли вчера препоръчано писмо с вечерната поща?

Тя отвърна загрижено:

— Не, нямаше нищо.

— Не ви ли се струва странно, че досега не ви е писал?

— Може би се страхува. Сигурно се чуди защо не пише нищо по вестниците. Може би си мисли, че ме наблюдават. Тъкмо мислех да отида до пощата.

Един стар куфар беше захвърлен в ъгъла на стаята.

— Това там неговите неща ли са?

— И негови, и мои. Ако се съберат вещите и на двама ни, не може да се каже, че ще има кой знае колко.

А после, като го погледна многозначително, добави:

— Искате да претърсите ли? Не, моля ви, разбирам ви! Просто сте длъжен да го направите. Ще откриете инструменти, понеже той имаше два комплекта, освен това — два мъжки костюма, няколко рокли и бельо.