Жорж Сименон - Мегре и трупът в кабинета

Докато говореше, тя изпразни съдържанието на куфара на пода, а после издърпа чекмеджетата на шкафа.

— Мислих по въпроса. Разбрах какво искахте да кажете вчера. Все някой трябва да е излъгал. Или са онези хора там, майката и синът, или е Алфред, или съм аз. Нямате основание да вярвате на някого от нас повече, отколкото на друг.

— Алфред има ли роднини някъде в провинцията?

— Той вече няма никакви роднини. Познаваше само майка си, а тя е починала преди двайсетина години.

— Никога ли не сте ходили двамата заедно някъде извън Париж?

— По-далече от Корбей не сме ходили.

Със сигурност не се беше скрил в Корбей. Прекалено близо беше. На Мегре започваше да му се струва, че дори не беше заминал за Белгия.

— Няма ли място, за което да ви е говорил и където би искал да отиде един ден?

— Той казваше просто „на село“, без да уточнява къде. За него това означаваше абсолютно всичко.

— А вие в провинцията ли сте родена?

— Да, близо до Невер, в едно малко селце, което се казва Сен Мартен-де-Пре.

Тя взе от едно чекмедже пощенска картичка, на която беше снимана селската църква. Срещу нея имаше голяма локва, която сигурно използваха, за да водят на водопой домашните животни.

— Показвали ли сте му я?

Тя веднага разбра. Момичетата като Ернестина бързо ги разбират тези неща.

— Бих се учудила, ако е отишъл там. Наистина се намираше близо до Северната гара, когато ми се обади по телефона.

— Откъде знаете?

— Вчера вечерта успях да открия този бар. Намира се на улица „Мобьож“, до магазин за куфари. Нарича се „Барът на Изгряващото слънце“. Собственикът си спомни, че го е виждал, защото бил първият му клиент за онзи ден. Когато Алфред влязъл сутринта, той току-що бил пуснал кафе машината. Искате ли чаша кафе?

Неприятно му беше да й отказва, обаче току-що беше изпил чаша бяло вино.

— Няма нищо — каза му тя.

Едва успя да намери такси в квартала и нареди на шофьора да го закара до „Барът на Изгряващото слънце“.

„Един такъв слабичък, някак тъжен, а очите му бяха зачервени, сякаш беше плакал“ — така му отвърнаха там. Наистина ставаше дума за Алфред Жусийом, понеже клепачите му често бяха силно зачервени.

„Говори дълго по телефона, изпи две кафета без захар и се запъти към гарата, като се озърташе наоколо. Сякаш се страхуваше, че някой може да го следи. Нещо лошо ли е направил?“

Когато Мегре изкачи най-сетне стълбището на Съдебната полиция, над което при много слънчево време винаги като че падаше мъгла от прах, беше вече десет часът. За разлика от обикновено обаче той не погледна през стъклената преграда в чакалнята, а направо мина през почти пустата канцелария на инспекторите.

— Жанвие не е ли идвал?

— Дойде към осем и отново излезе. Остави ви бележка във вашия кабинет.

В бележката пишеше следното:

Жената се казва Мария ван Аерт. На петдесет и една години е, произхожда от Снеек, в холандската провинция Фризланд. Отивам в Ньой, където е живяла в някакъв семеен пансион на улица „Лоншан“. Още не сме открили таксито. Ваше се занимава с гарата.

Разсилният Жозеф отвори вратата на кабинета.

— Не ви видях да влизате, господин Мегре. Една госпожа ви чака от половин час.

И му подаде един формуляр, на който старата дама беше написала името си с дребен заострен почерк.

— Да й кажа ли да влезе?

Мегре облече отново сакото, което току-що беше свалил. После отиде да отвори прозореца, напълни лулата си и седна.

— Да, кажете й да влезе.

Чудеше се как ще се държи тя извън дома си, обаче за негово учудване всичко в нея отново беше хармонично. Не беше облечена в черно, както предния ден: носеше рокля с тъмен десен на бял фон. Шапката й изобщо не беше смешна, а самата тя се държеше съвсем непринудено.

— Може би донякъде сте очаквали моето посещение, нали, господин комисар?

Всъщност той не го беше очаквал, но не й каза това.

— Седнете, госпожо.

— Благодаря ви.

— Пречи ли ви димът?

— Не, синът ми по цял ден пуши пури. Вчера толкова се притесних от начина, по който ви посрещна! Опитах се да ви дам знак да не настоявате, защото си го познавам.

Тя изобщо не нервничеше. Говореше, без да бърза, и само от време на време отправяше съучастническа усмивка към Мегре.

— Струва ми се, че не съм го възпитала добре. Знаете ли, той е единственото ми дете, а когато мъжът ми почина, беше само на седемнайсет. Просто съм го разглезила. Гийом беше единственият мъж в къщата. Ако имате деца…

Мегре я гледаше, като се опитваше да си го представи, но не успяваше. Попита, без сам да знае защо: