Жорж Сименон - Мегре при министъра

— Не си беше сложила шапката. Вероятно е отишла на пазар из квартала. Сигурно няма да се бави.

Вместо да почака на тротоара, Мегре се запъти към бара, в който беше влизал сутринта, и за всеки случай звънна в Съдебната полиция. Обади му се Люка от канцеларията на инспекторите.

— Има ли нещо ново?

— Две обаждания по повод Пикмал. Първото — от шофьор на такси, който твърдеше, че го закарал вчера на Северната гара. А другото — от касиерка в кино, която твърди, че му продала билет вчера вечерта. Сега ще проверя.

— Лапоент върна ли се?

— Да, преди няколко минути. Още не е започнал да пише рапорта си на машината.

— Може ли да ми го дадеш?

После попита Лапоент:

— Е, какво става с фотографите?

— Бяха там, шефе, и докато Маскулен говореше, не престанаха да ни снимат.

— Той къде те прие?

— В Колонната зала. Все едно да кажа в чакалнята на гарата „Сен Лазар“! Разсилните трябваше да отблъскват любопитните, за да можем поне да дишаме.

— Секретарят му беше ли с него?

— Не знам. Не го познавам. Не са ми го представяли.

— Дълго ли е изявлението?

— Ами ще стане около три машинописни страници. Журналистите си водеха стенографски бележки едновременно с мен.

Това означаваше, че изявлението на Маскулен щеше да излезе същата вечер, в последното издание на вестниците.

— Изрично ми каза да му го занеса, за да го подпише.

— А ти какво му отговори?

— Казах му, че това не ме интересува и чакам вашите нареждания.

— Знаеш ли дали има вечерно заседание в Камарата?

— Не вярвам. Чух, че ще свършат към пет часа.

— Напиши си документа и изчакай да се върна.

Дребната госпожа Годри още не се беше върнала. Тръгна да се разхожда по тротоара и видя, че се задава с чанта провизии в ръка. Синът й припкаше редом с нея. Тя го позна.

— Мен ли търсите?

— Само за минутка.

— Качете се с нас. Бях излязла да напазарувам.

— Може би няма смисъл да се качвам.

Хлапето я дърпаше за ръката и питаше:

— Кой е този? Защо иска да говори с теб?

— Стой мирен. Иска само да ме попита нещо.

— Какво иска да те пита?

Мегре вече беше извадил снимката от джоба си.

— Разпознавате ли този човек?

Тя успя да се освободи от хлапето. Наведе се над малкото парче гланцова хартия и отговори веднага:

— Да, това е той.

Значи Йожен Беноа, човекът с пурата, се бе появявал на две места: на булевард „Пастьор“, откъдето вероятно беше взел доклада „Калам“, и в барчето на улица „Жакоб“, където беше заговорил Пикмал, а после го бяха видели как се отдалечава заедно с него в обратна посока на тази, където се намираше Висшата строителна школа.

— Открихте ли го? — попита госпожа Годри.

— Не още. Но сигурно скоро ще стане.

Той викна друго такси, за да го откара на булевард „Сен Мартен“. Съжали, че не е взел някоя от колите на Съдебната полиция, защото пак щеше да му се наложи да обсъжда фактурите за сметките си със счетоводителя.

Сградата беше стара. Долната част на стъклата на прозорците на първия етаж бяха матови. Върху тях с черни букви бяха изписани думите:

Табелките от двете страни на входа известяваха за съществуването на зъболекар, търговец на изкуствени цветя, шведска масажистка и на други някакви професии, някои от които доста необичайни. Стълбището вляво беше мрачно и прашно. Фамилията „Беноа“ и тук бе написана, на емайлирана табелка, закачена на една от вратите.

Той почука, макар че вече знаеше, че няма да му отворят, понеже изпод вратата се подаваха рекламни проспекти. След като изчака добросъвестно още малко, той слезе и в края на краищата се запъти към жилището на портиерката в дъното на двора. Но там не живееше жена, а обущар, който вършеше едновременно и работата на портиер.

— Отдавна ли не сте виждали господин Беноа?

— Не съм го виждал днес, ако това ви интересува.

— А вчера?

— Ами не знам. Мисля, че не. Не съм обърнал внимание.

— А онзи ден?

— И онзи ден също.

Той като че ли се подиграваше на целия свят и тогава Мегре му пъхна значката си под носа.

— Казах ви, каквото знам. Не съм ви обидил, нали? Не се интересувам от личните работи на наемателите.

— Знаете ли къде живее?

— Трябва да е записано някъде в тетрадката ми.

Той стана неохотно и се запъти към кухненския бюфет, откъдето измъкна изцапан тефтер. После взе да прелиства страниците му с почернелите си от обущарската смола пръсти.

— Последният адрес, който е записан тук, е „Отел Бомарше“, на булевард „Бомарше“.