Жорж Сименон - Мегре при министъра

— Извинете, че ви безпокоя отново. Бих искал да разгледате внимателно една снимка и да ми кажете дали това е човекът, който се е качвал в апартамента на госпожица Бланш. Не бързайте.

Но не беше необходимо да й го казва. Тя поклати глава, без да се колебае.

— Не, не е той.

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно.

— Дори ако снимката е правена преди няколко години и човекът се е променил?

— Дори да си беше сложил фалшива брада, пак щях да ви кажа, че не е той.

Той я погледна накриво, понеже за момент му дойде наум, че този отговор може да й е бил внушен от някого. Обаче не беше така! Чувстваше, че е искрена.

— Благодаря ви — въздъхна той и прибра портфейла в джоба си.

Това беше тежък удар за Мегре. Беше почти съвсем сигурен, че е на прав път, а още при първия опит всичко рухваше.

Таксито му го чакаше. Понеже улица „Жакоб“ беше най-наблизо, каза на шофьора да го закара там и влезе в бистрото, където Пикмал беше свикнал да закусва сутрин. По това време на деня нямаше почти никого.

— Може ли да хвърлите един поглед на тази снимка, шефе?

Толкова се боеше от отговора, че не смееше да го погледне по-настойчиво.

— Да, това е той. Само дето ми се стори малко по-възрастен.

— Значи това е човекът, който е заговорил господин Пикмал и е излязъл оттук заедно с него, така ли?

— Да, това е той.

— Въобще не се съмнявате, така ли?

— Не, изобщо не се съмнявам.

— Благодаря.

— Няма ли да пийнете нещо?

— Не сега, благодаря. Ще дойда пак.

Това свидетелство променяше всичко. Досега Мегре бе предполагал, че един и същи човек се беше появявал на различните места: у госпожица Бланш, в малкото барче на Пикмал, в „Отел дьо Бери“, при вдовицата на професора и на булевард „Пастьор“.

А сега внезапно откриваше, че те са били най-малко двама.

Следващото посещение беше в дома на госпожа Калам, потънала в четене на вестници.

— Надявам се, че ще откриете доклада на моя съпруг. Сега разбирам защо беше толкова притеснен през последните години. Тази мръсна политика винаги ме е отвращавала!

Тя го гледаше с недоверие. Сякаш си казваше, че може би Мегре идва при нея тъкмо заради тази „мръсна политика“.

— Какво искате от мен този път?

Той й подаде снимката.

Тя я разгледа внимателно, после вдигна глава и го погледна учудено.

— А трябва ли да го разпозная?

— Не, не непременно. Чудех се дали това не е човекът, който ви е посетил два-три дни след идването на Пикмал.

— Не, никога не съм го виждала.

— Не може ли да грешите все пак?

— Не. Сигурна съм, че не е онзи, който идва тук.

— Благодаря ви.

— Какво се е случило на Пикмал? Смятате ли, че те са го убили?

— Защо?

— Не зная. Но нали, ако не искат в никакъв случай докладът на моя съпруг да излезе повече на бял свят, ще трябва да унищожат онези, които го познават.

— Те не са убили вашия мъж.

Отговорът му я смути. Стори й се, че трябва да защити паметта на съпруга си.

— Мъжът ми не разбираше нищо от политика. Той беше просто учен. Като е написал този доклад и го е предал на когото трябва, той просто е изпълнявал своя дълг.

— Аз съм сигурен, че го е изпълнил.

Предпочете да си тръгне, преди тя да го е накарала да започнат да обсъждат по-задълбочено този въпрос. Шофьорът на таксито го погледна въпросително.

— А сега накъде?

— Към „Отел дьо Бери“.

Завари там двама журналисти, които се опитваха да получат сведения за Пикмал. Втурнаха се към Мегре, обаче той поклати глава.

— Нямам какво да ви кажа, момчета. Просто рутинна проверка. Обещавам ви, че…

— Надявате ли се, че ще откриете Пикмал жив?

Ето, и те!

Остави ги в коридора и отиде да покаже снимката на собственика.

— Какво искате да правя с тази снимка?

— Да ми кажете дали това е човекът, който е идвал да говори с вас за Пикмал.

— Кой от двамата?

— Не моят инспектор, който е наел стая, а другият.

— Не, не е той.

Беше категоричен. Засега Мегре смяташе, че Беноа е човекът, излязъл от малкото барче заедно с Пикмал. Обаче той не се беше появявал никъде другаде.

— Благодаря ви.

Той се метна отново в колата.

— Карайте…

Чак след като таксито тръгна и оставиха далече зад себе си журналистите, Мегре даде адреса на булевард „Пастьор“. Не се спря при портиерката, а се качи направо на третия етаж. Никой не отвори на звъненето, така че му се наложи да слезе обратно долу.

— Госпожа Годри не си ли е вкъщи?

— Излезе преди около половин час със сина си.

— Знаете ли кога ще се върне?