Жорж Сименон - Мегре при министъра

— Катру го няма, шефе.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че е отишъл по задачи някъде на другия край на Франция?

— Не, болен е.

— Какво, в болница ли е?

— Не, вкъщи си е.

— Попита ли за адреса му?

— Ами не, помислих, че го знаете.

Наистина те бяха добри приятели с Катру. Обаче никога не си бяха ходили на гости. Мегре си спомняше само, че веднъж беше оставил колегата си пред входа на жилището му, на булевард „Де Батиньол“ — в горната му част, отляво. Спомняше си освен това, че имаше ресторант отдясно на входа.

— Публикували ли са снимката на Пикмал?

— Да, на втора страница.

— Някакви обаждания по негов адрес?

— Не, още няма.

Мина през кабинета си, без да сяда, отвори няколко писма, занесе на Торанс някои документи, които се отнасяха до него, и най-сетне слезе на двора. Поколеба се за малко дали да използва една от колите на Съдебната полиция, но най-накрая предпочете да спре такси. Макар посещението му у Катру да беше напълно невинно, той сметна, че е по-благоразумно пред входа му да не паркира кола от „Ке дез’ Орфевр“.

Най-напред сбърка сградата по простата причина, че сега вече имаше два ресторанта на петдесет метра разстояние един от друг. Накрая попита портиерката:

— Къде живее господин Катру?

— На втория етаж, вдясно. Асансьорът е повреден.

Той позвъни на вратата. Не си спомняше за госпожа Катру, която му отвори, но тя веднага го разпозна.

— Влезте, господин Мегре.

— Мъжът ви още ли е в леглото?

— Не, в креслото си е. Просто има грип. Обикновено изкарва по един грип в началото на зимата. Обаче този път го хвана накрая.

По стените висяха снимките на две деца, момче и момиче, във всички възрасти. Не само че сега и двамата вече бяха женени, но колекцията се увеличаваше и със снимките на внуците.

— Мегре ли е? — дочу се радостният глас на Катру още преди комисарят да е стигнал до вратата на стаята, в която той седеше.

Не беше точно салон, а просто просторно помещение, където очевидно протичаше по-голямата част от живота на семейството. Катру, увит в дебел домашен халат, седеше близо до прозореца. Върху коленете му бяха пръснати вестници, имаше и други на стола до него, а чаша билков чай димеше на малка масичка. Държеше цигара в ръка.

— Какво, как ти разрешават да пушиш?

— Тихо! Не заставай на страната на жена ми. Дръпвам си само от време на време, колкото да си оправя вкуса.

Гласът му още беше прегракнал, а очите — трескави.

— Свали си палтото. Тук сигурно е много топло. Жена ми държи да се изпотявам. Седни, де!

— Ще пиете ли нещо, господин Мегре? — попита го тя.

Беше почти възрастна жена и това учуди комисаря. Те двамата с Катру бяха горе-долу на една възраст. Струваше му се, че неговата жена изглежда много по-млада.

— Ами че, разбира се, Изабел. Не чакай да ти отговори, ами извади шишето с отлежал калвадос.

После между двамата мъже настъпи неловко мълчание. Разбира се, Катру знаеше, че неговият колега от Съдебната полиция не се е качил тук, в апартамента му, за да го попита как е със здравето. Може би очакваше, че той ще му зададе дори още по-неудобни въпроси от онези, които Мегре си беше намислил.

— Не се бой, старче. Изобщо нямам желание да те забърквам в тази каша.

Тогава другият хвърли поглед на заглавната страница на вестника пред себе си, като че искаше да каже: „По този въпрос е, нали?“

Мегре чакаше да му донесат чашата калвадос.

— Ами на мен? — взе да протестира приятелят му.

— Ти нямаш право засега.

— Докторът не е споменал за такова нещо.

— Няма нужда да ми казва, за да знам.

— Добре де, само една капчица, само колкото да си мисля, че пия.

Тя му сипа на дъното и както госпожа Мегре щеше да направи, изчезна дискретно.

— Имам една идея — призна си Мегре. — Преди малко се опитахме заедно с моите инспектори да направим списък на хората, които са работили при вас и които са били уволнявани.

Катру продължаваше да гледа вестника и се опитваше да свърже онова, което Мегре му говореше, с онова, което току-що беше прочел.

— Но за какво са били уволнявани?

— За каквото и да било. Знаеш за какво говоря. При нас също се случва, но не толкова често, понеже не сме толкова много.

Катру се усмихна лукаво.

— Мислиш ли?

— А може би и защото ние не се занимаваме с толкова различни неща. Така че изкушението не е толкова силно. Преди малко всички си блъскахме главите, но открихме само няколко имена.

— Кажи ми кои?

— Бодлен, Фалконе, Валанкур, Фишер…