Жорж Сименон - Мегре при министъра

— Това ли са всички?

— Да, горе-долу. Затова предпочетох да дойда да говоря с теб. Не търся точно в тази категория хора, а сред онези, които са тръгнали по лошия път.

— От рода на Лаба ли?

Не беше ли странно, че Катру произнесе именно това име? Можеше ли да сметне, че го прави нарочно, за да осведоми, уж случайно, Мегре?

— Да, помислих си за него. Може би и той е замесен. Обаче не търся точно него.

— Имаш ли предвид някакво име?

— Имам предвид и име, и лице. Дадоха ми описанието му. Още от началото това ми напомняше някого. Още откакто…

— Дай ми описанието! Ще стане по-бързо, отколкото, ако ти дам цял списък от имена. Още повече че и аз не помня имената на всички.

— Преди всичко хората са го взели за полицай. Пълен като мен, но не чак дотам.

Катру като че преценяваше пълнотата на своя събеседник.

— Или много силно се лъжа, или той сигурно продължава да прави разследвания за своя сметка, или пък за сметка на определени хора.

— Нещо като частна полицейска агенция, а?

— Може би да. Не е задължително да е написано името му на вратата на някоя канцелария, нито пък да пуска обяви за това във вестниците.

— Има много такива агенции, включително на твърде почтени бивши шефове. След като стигнат до определената възраст за пенсия, те си отварят агенция. Луи Канонж например. Както и Каде, който ми беше шеф навремето.

— Да, от тоя тип ги имаме и при нас. Говоря за една друга категория.

— Твоето описание по-пълно ли е?

— Той пуши пури.

Мегре веднага забеляза, че неговият събеседник си мисли за определен човек. Той смръщи чело. По лицето му се бе изписало известно притеснение.

— Това напомня ли ти някого?

— Да.

— Кого?

— Един подлец.

— Всъщност аз търся точно един подлец.

— Той е много голям подлец, но е и опасен.

— Защо?

— Защото този род подлеци са винаги опасни. Освен това се смята, че той върши мръсната работа на някои политици.

— Да, описанието продължава да подхожда на човека, за когото си мисля.

— Мислиш, че е замесен в твоята история?

— Ако отговаря на описанието, което ти дадох, ако пуши пури, ако се набърква в политиката, има много голяма вероятност да е моят човек. Нали не искаш да кажеш…

Внезапно в съзнанието на Мегре се появи едно доста едро лице, с подути очи и дебели устни, разкривени от пурата, която беше в устата му.

— Почакай! Сега ще си спомня. Това е…

Обаче името продължаваше да му се изплъзва.

— Беноа! — прошепна Катру. — Йожен Беноа! Той си отвори частно полицейско бюро на булевард „Сен Мартен“, в приземен етаж над магазин за часовници. Името му е написано на прозореца. Струва ми се, че вратата на това бюро е по-често затворена, отколкото отворена, понеже е единственият човек, който работи в тази агенция.

Наистина това бе човекът, когото комисарят опитваше да си спомни от двайсет и четири часа.

— Предполагам, че не е лесно човек да се снабди със снимката му?

Катру се замисли за миг:

— Зависи от точната дата, на която е напуснал работата си. Това беше на…

Той взе да прави някакви сметки шепнешком, а после повика:

— Изабел!

Тя беше наблизо и веднага притича.

— Потърси на долната полица на библиотеката годишника на Националната сигурност. Има само един и той е отпреди няколко години. В него има двеста-триста снимки.

Жена му го подаде и той започна да го прелиства, а после посочи с пръст собствената си фотография. Намери онова, което търсеше, чак на последните страници.

— Ето го, виж! Сега трябва да има няколко години в повече, но не се е променил чак толкова. Колкото до пълнотата, винаги е бил дебел.

Мегре също го позна, понеже му се бе случвало да го среща.

— Нали може да изрежа снимката?

— Ама моля те. Изабел, донеси ножиците.

Мегре пъхна парчето гланцова хартия в портфейла си и стана.

— Бързате ли?

— Да, доста бързам. Струва ми се, че всъщност предпочиташ да не ти говоря много-много за тази история.

Другият го разбра. Докато Мегре не знаеше точно каква роля играе Националната сигурност, за Катру беше по-добре колегата му да разказва колкото се може по-малко подробности.

— Не те ли е страх?

— Не особено.

— Мислиш ли, че Поен…?

— Убеден съм, че някой се опитва да го постави в ролята на жертвен козел.

— Още една чашка?

— Не, благодаря. Всичко хубаво.

Госпожа Катру го изпрати отново до вратата и когато стигна на улицата, Мегре пак взе такси, за да го откара на улица „Вано“. Нямаше конкретна причина да отива там. Почука на вратата на портиерната. Портиерката го позна.