Жорж Сименон - Мегре при министъра

Сигурно Мегре бе изпил чашката си ракия, без дори да си дава сметка за това. Защото усети вкуса й в устата си едва след като бе излязъл на улицата.

Много често влизаше по следния начин. Не толкова като началник, колкото като един от тях. Отваряше вратата на канцеларията на инспекторите и като бутваше шапката на тила си, отиваше да седне на крайчеца на някое от бюрата. После изпразваше лулата си на пода, като я удряше в тока на обувката си, преди да напълни следващата. Наблюдаваше ги, един след друг, заети със своите задачи. Тогава на лицето му се появяваше изразът на баща на голямо семейство, който се връща вечер у дома, доволен, че вижда близките си хора, и все едно че ги брои, за да види колко са.

Измина известно време, преди да промърмори:

— Ловя се на бас, че снимката ти ще се появи във вестниците, скъпи ми Лапоент.

Онзи вдигна глава, стараейки се да не се изчервява, и го погледна с известно недоверие. Всъщност всички бяха винаги тайно очаровани, когато вестниците публикуваха техните снимки, с изключение на Мегре, който беше свикнал с това. Но всеки път се правеха, че се възмущават:

— При тази реклама върви, че мини незабелязан, когато следиш някого на улицата!

Всички останали също слушаха разговора им. Щом като Мегре беше дошъл да говори с Лапоент в общата канцелария, значи онова, което имаше да му казва, се отнася за всички.

— Ще вземеш един стенографски тефтер и ще отидеш в Камарата. Сигурен съм, че няма да е никак трудно да откриеш депутата Маскулен и няма да се учудя, ако го намериш в доста внушителна компания. Ще ти даде показания, които ще трябва старателно да запишеш. След това ще дойдеш тук да ги напишеш на машина и ще ги оставиш на бюрото ми.

Следобедните вестници стърчаха от джоба му. На първата страница бе отпечатана снимката на Огюст Поен заедно с неговата. Все още им беше хвърлил само по един поглед. Знаеше приблизително точно какво можеше да прочете под големите заглавия.

— Това ли е всичко? — попита Лапоент и отиде да вземе палтото и шапката си от шкафа.

— Да, засега.

Мегре продължи да стои и да пуши замислено.

— Знаете ли какво, момчета…

Инспекторите вдигнаха глави.

— Опитайте се да си спомните кои от хората от улица „Де Сосе“ са били уволнени или са били принудени да си подадат оставката.

— Наскоро ли? — попита Люка.

— Няма значение кога. Да кажем, през последните десет години.

Торанс подхвърли:

— Списъкът трябва да е доста дълъг!

— Кажи ми някакви имена.

— Бодлен например. Онзи, който сега се занимава с проучвания за една осигурителна компания.

Мегре се опита да си спомни Бодлен, високо бледо момче, което трябваше да напусне Сигурността не поради нечестност или неучтивост, а защото влагаше повече енергия и хитрост в това да се преструва на болен, отколкото да си гледа работата.

— Друг някой?

— Фалконе.

Този пък беше прехвърлил петдесетте и го бяха помолили да се пенсионира преждевременно. Беше започнал да пие и беше станало невъзможно да се разчита на него.

— Друг?

— Малкият Валанкур.

— Прекалено е нисък.

Противно на онова, което си бяха помислили в началото, откриваха само няколко имена. И всеки път, след като си беше представил как изглежда въпросният мъж, Мегре поклащаше глава.

— Пак не става. Имам нужда от едър човек, почти колкото мен.

— Фишер.

Всички избухнаха в смях, понеже този пък тежеше най-малко сто и двайсет килограма.

— Благодаря! — промърмори Мегре.

Остана още известно време с тях и най-сетне стана с въздишка.

— Люка! Обади се, ако обичаш, на улица „Де Сосе“ и повикай Катру на телефона!

Понеже сега го интересуваха само инспекторите, напуснали Сигурността, той вече нямаше чувството, че ще поиска от своя приятел да извърши предателство спрямо службата си. Катру, който работеше от двайсет години на улица „Де Сосе“, имаше по-голяма възможност да отговори на неговия въпрос, отколкото хората от Съдебната полиция.

Те чувстваха, че комисарят има някаква все още смътна и вероятно несвързана идея. Обаче по преднамерено мрачния му вид, по начина, по който гледаше хората, без да ги вижда, все пак разбираха, че сега вече знае в каква посока трябва да търси.

Мегре продължаваше да се опитва да си спомни онова име, което преди малко беше на върха на езика му. Люка се обади по телефона и разговаряше дружески със своя събеседник, сигурно негов приятел.