Жорж Сименон - Мегре при министъра

Не беше далече, затова Мегре отиде пеш дотам.

— Той се премести преди около три седмици — съобщиха му там. — Беше тук само два месеца.

Този път го изпратиха в твърде съмнителна на вид сграда с мебелирани стаи под наем на улица „Сен Дени“. Долу седеше огромно момиче, което тъкмо отвори уста, за да го заговори, но вероятно го разпозна в последния момент и вдигна рамене.

— Той е наел стая №19. Обаче сега не е там.

— А спал ли е последната нощ в нея?

— Ема? Оправяла ли си стаята на господин Беноа тази сутрин?

Една женска глава се надвеси над перилата на първия етаж.

— Кой го търси?

— Не задавай въпроси, а ми отговори.

— Не, той не е спал тук тази нощ.

— А предната нощ?

— И предната също.

Мегре поиска ключа от стаята. Момичето, което беше отговорило от първия етаж, го последва до третия, под предлог, че трябва да му покаже пътя. Той всъщност нямаше нужда от нея, понеже стаите бяха номерирани. Но все пак й зададе няколко въпроса.

— Сам ли живее?

— Искате да знаете дали си ляга сам, нали?

— Да.

— Доста често.

— Има ли си постоянна приятелка?

— Има много приятелки.

— От какъв тип?

— Ами от онези, които се съгласяват да дойдат тук.

— Често ли идват едни и същи?

— Два-три пъти съм виждала едно и също лице.

— От улицата ли си ги хваща?

— Ами че аз не съм там, когато си ги избира, нали?

— Значи вече два дни не е стъпвал тук, в хотела, така ли?

— Два или три, не знам точно.

— А идват ли понякога мъже при него?

— Ако съм разбрала добре какво искате да кажете, това не е в неговия стил, нито в стила на къщата. Има си специален хотел за такъв род хора, там, на края на улицата.

Мегре не можа да научи кой знае какво от стаята. Беше характерната стая за такъв тип хотели. В нея имаше желязно легло, стар гардероб, наполовина изтърбушено кресло и тоалетна с течаща вода — топла и студена. В чекмеджетата имаше бельо, отворена кутия пури, часовник, който не работеше, различна големина въдици в пластмасов плик. Обаче нямаше нито един документ, представляващ интерес. В един куфар откри само обувки и няколко мръсни ризи.

— Случва ли му се да не се прибира да спи тук?

— По-често, отколкото да се прибира. А освен това всяка събота заминава на село до понеделник.

Този път Мегре нареди на шофьора да го върне на „Ке дез’ Орфевр“, където Лапоент отдавна беше приключил с писането на показанията на Маскулен.

— Обади се в Камарата да разбереш дали депутатите са още там.

— Да му кажа ли, че искате да говорите с него?

— Не, недей. Не споменавай нито за мен, нито за Съдебната полиция.

Когато се обърна към Люка, той завъртя отрицателно глава.

— Имаше още едно обаждане след първите две. Проверихме ги. Торанс още пътува насам. Всички следи са фалшиви.

— Значи не става дума за Пикмал?

— Не, таксиметровият шофьор беше най-сигурен от всички, обаче открихме клиента му в сградата, пред която го е оставил.

Сигурно щеше да има още, особено при следващата поща.

— Заседанието на Камарата е завършило преди половин час — съобщи Лапоент. — Трябвало само да се гласува по повод…

— Все ми е едно по повод на какво са гласували.

Знаеше, че Маскулен живее на улица „Д’Антен“, на две крачки от Операта.

— Имаш ли някаква работа?

— Нищо особено.

— В такъв случай ела с мен и вземи със себе си показанията му.

Мегре никога не шофираше. Беше се опитал, когато преди време доставиха на Съдебната полиция няколко малки черни леки коли. Понякога, потънал в мислите си, му се случваше да забрави, че кара кола. На два-три пъти се беше сещал за спирачките си чак в последната минута. Затова не беше правил повече опити.

— Ще вземем ли кола?

— Да.

Все едно че искаше да му опростят в счетоводството всички таксита, които беше наемал целия следобед.

— Знаете ли номера, който ви трябва на тази улица „Д’Антен“?

— Не, но това е най-старата къща там.

Сградата имаше почтен вид, беше старичка, но в отлично състояние. Мегре и спътникът му спряха пред портиерната. Приличаше на салон в дребнобуржоазен дом и се носеше миризма на паркетин и кадифе.

— Търсим господин Маскулен.

— Имате ли уговорена среща?

Мегре отговори утвърдително наслуки. Облечената в черно жена го погледна, хвърли поглед на първата страница на вестника, после го погледна отново.

— Предполагам, че трябва да ви пусна да се качите, господин Мегре. На първия етаж вляво.

— Отдавна ли живее тук?

— През декември ще станат единайсет години.