Жорж Сименон - Мегре при министъра

— Секретарят му заедно с него ли живее?

Тя се усмихна леко.

— Разбира се, че не.

Стори му се, че се е досетила какво му е дошло наум.

— Вечер до късно ли работят?

— Да, често. Почти всеки ден. Струва ми се, че господин Маскулен е сред най-заетите мъже в Париж. Само като си помисли човек на колко писма трябва да отговаря и тук, и в Камарата.

Мегре понечи да й покаже снимката на Беноа и да я попита дали вече го е виждала, но тя със сигурност щеше да спомене за това на наемателя си. А Мегре предпочиташе засега да не се издава.

— Имате ли пряка телефонна връзка с неговия апартамент?

— Вие откъде знаете?

Не беше чак толкова трудно да се досети човек. На стената освен обикновения телефонен апарат имаше и един друг, по-лек. Очевидно Маскулен беше предпазлив.

Значи тя щеше да го предупреди за пристигането на Мегре веднага след като двамата с Лапоент тръгнеха да се качват по стълбите. Но както и да е. Можеше да й попречи наистина, като остави Лапоент в портиерната.

Вратата не се отвори веднага след позвъняването му. След малко Маскулен лично я отвори, без да си прави труда да се преструва на изненадан.

— Така си и мислех, че ще се явите лично и ще предпочетете да дойдете тук. Влезте.

Още от антрето целият под беше затрупан с купчини вестници, списания, резюмета от парламентарните заседания… Имаше и друго помещение, което играеше ролята на салон и не беше по-претенциозно от чакалнята пред зъболекарски кабинет.

Съвършено очевидно Маскулен не го интересуваха нито луксът, нито удобствата.

— Предполагам, че искате да видите кабинета ми?

Имаше нещо предизвикателно в неговата ирония, в начина, по който се правеше, че се досеща за намеренията на събеседника си. Обаче комисарят запазваше спокойствие.

— Не съм някой от почитателите ви, който идва да ви моли за автограф — отвърна му сухо той.

— Минете оттук.

Минаха през двойна тапицирана врата и се озоваха в просторен кабинет. Двата прозореца гледаха към улицата. Зелени класьори покриваха две от стените. Върху другите бяха подредени книги по право, каквито можеш да видиш у всички адвокати. И най-сетне по земята и тук бяха пръснати вестници, също като в някое министерство.

— Запознайте се, това е Рене Фалк, моят секретар.

Нямаше повече от двайсет и пет години. Беше рус и слаб. Лицето му имаше нацупено и някак странно детско изражение.

— Радвам се да се запознаем — прошепна той и погледна Мегре по същия начин, по който госпожица Бланш го бе погледнала при първата им среща.

И той като нея вероятно беше фанатично предан на своя шеф и смяташе всеки чужд човек за неприятел.

— Носите ли документа? В няколко екземпляра, предполагам?

— В три екземпляра, два от които ще ви помоля да подпишете, тъй като изявихте такова желание. А третият е за вашите архиви или за да го използвате както там намерите за добре.

Маскулен взе документите и подаде един екземпляр на Рене Фалк, който започна да го чете едновременно с него.

После седна на бюрото си и хвана писалката си. Добави тук-там по някоя запетая, махна една дума на едно място, като промърмори по адрес на Лапоент:

— Надявам се, че не ви обиждам с това?

Когато стигна до последния ред, се подписа. После нанесе корекциите си и на второто копие и подписа и него.

Мегре протегна ръка, но Маскулен не му подаде листовете. Не нанесе и поправките върху третото копие.

— Добре ли е? — попита той секретаря си.

— Да, струва ми се.

— Пусни ги в машината.

Той хвърли подигравателен поглед към комисаря и каза:

— Човек, който има толкова много неприятели като мен, трябва да взема предпазни мерки. Особено когато толкова много хора имат интерес в това един определен документ никога да не излезе на бял свят.

Фалк отвори една врата, без да я затваря след себе си. Виждаше се тясно помещение, вероятно бивша кухня или баня. Върху маса от светло дърво се намираше копирен апарат.

Секретарят натискаше копчетата на апарата. Машината взе да бучи леко и той започна да пъха в нея един по един листовете заедно с други листове от специална хартия. Мегре познаваше системата, обаче рядко бе виждал такъв апарат в частен дом. Сега наблюдаваше операцията с привидно безразличие.

— Хубаво изобретение, нали? — каза Маскулен, свил устни по същия неприятен начин. — Хората винаги могат да оспорят едно копие, написано с индиго. Обаче копирната машина не може да се оспорва.

По лицето на Мегре се разля неопределена усмивка, която не убягна от погледа на депутата.