Жорж Сименон - Мегре при министъра

Вероятно искаше да му разкаже нещо за Фльори. Но той само й каза:

— Шшт!… Елате насам…

Когато Мегре се върна обратно в големия кабинет, Поен го погледна с упрек. Като че ли му се сърдеше за това, че е притеснил секретарката му.

— Ще имате ли нужда от шефа на кабинета си тази вечер, господин министър?

— Не… Защо?…

— Защото бих искал да поговоря с него…

— Тук ли?

— Предпочитам в моя кабинет. Нали нямате нищо против да ни придружите, господин Фльори?

— Имам определена среща за вечеря, но щом като е необходимо…

— Обадете се тогава, за да я отмените.

Фльори се обади. Като остави вратата на кабинета си отворена, той се обади във „Фуке“.

— Боб ли е?… Обажда се Фльори… Жаклин там ли е вече?… Още не?… Сигурен ли си?… Когато дойде, може ли да й кажеш да започне да вечеря без мен?… Вероятно няма да дойда за вечеря… По-късно, да… Дочуване…

Лапоент го наблюдаваше с крайчеца на окото. Поен гледаше объркано Мегре и имаше видимото желание да поиска обяснение. Обаче комисарят като че не забелязваше това.

— Имате ли някаква работа тази вечер, господин министър?

— Трябваше да възглавявам един банкет, обаче се отказах сам още преди да ме накарат да се откажа.

— Възможно е да ви се обадя по-късно по телефона, за да ви съобщя новините.

— Дори и да е посред нощ…

Фльори се бе появил отново, с палто и шапка в ръка. Изглеждаше като човек, който се държи на крака само по силата на навика.

— Тръгвате ли? Тръгваш ли, Лапоент?

И тримата слязоха мълчаливо по голямото стълбище. После се запътиха към колата, която бяха оставили до тротоара.

— Качете се… На Кея, Лапоент…

По пътя не си размениха нито дума. Фльори отвори на два-три пъти уста, но не попита нищо. Не спираше да си гризе ноктите.

Мегре го пусна да се качи пред него по прашното стълбище. После влезе пръв в кабинета си и най-напред затвори прозореца.

— Можете да свалите палтото си. Настанете се удобно.

После направи знак на Лапоент, който излезе след него в коридора.

— Ще останеш с него, докато не се върна. Ще продължи дълго. Възможно е да ти отнеме една част от нощта.

Лапоент се изчерви.

— Някаква среща ли имаш?

— Няма значение.

— Можеш ли да предупредиш по телефона?

— Да.

— Ако тя иска да дойде да ти прави компания…

Лапоент направи отрицателен знак с глава.

— Ще наредиш да ти качат сандвичи и кафе от бирарията. Не изпускай Фльори от очи. Не му давай да се обажда на когото и да било. Ако ти задава въпроси, не знаеш нищо. Много държа да се повари в собствения си сос, разбираш ли ме?

Това беше класическата обработка на Мегре. Но Лапоент, който бе взел участие в голяма част от следствието, не можеше да разбере какво точно иска шефът му.

— Върви сега да му правиш компания. И не забравяй за сандвичите.

Влезе в канцеларията на инспекторите и намери там Жанвие. Още не си беше тръгнал.

— Имаш ли нещо специално за тази вечер?

— Не, само че жена ми…

Той седна на една от масите и взе слушалката на другия телефон. Поиска да го свържат с Катру.

— Мегре се обажда… Извинявай, че отново те безпокоя… Преди малко си спомних едно нещо, заради онези въдици, които намерихме някъде… Един път срещнах Беноа в събота, на Лионската гара. Беше тръгнал да лови риба… Какво казваш?… Той е запален рибар, така ли?… А не знаеш ли къде обикновено ходи да лови риба…?

Сега вече Мегре бе добил увереност. Чувстваше, че е на прав път и като че вече нищо не можеше да го спре.

— Какво казваш?… Сигурно има къщурка някъде си?… А няма ли начин да разбереш къде е това?… Да… Веднага… Ще остана близо до телефона…

Жанвие продължаваше да говори с жена си. Питаше поотделно за всяко от децата как е, а те идваха на телефона едно след друго да му кажат лека нощ.

— Здравей, Пиеро… Да спиш добре… Да, ще бъда там, когато се събудиш… Ти ли си, Моника?… Малкото братче слуша ли те?…

Мегре въздъхна и зачака да свърши. Когато Жанвие затвори телефона, комисарят промърмори:

— Възможно е да имаме неспокойна нощ. А това ме подсеща, че е по-добре и аз да се обадя на моята жена.

— Да поискам ли връзка?

— Чакам първо едно много важно съобщение.

Катру беше обещал да се обади на един свой колега, също запален рибар. Понякога ходел с Беноа заедно да ловят риба край реката.

Вече всичко беше въпрос на късмет. Колегата му можеше да не си е вкъщи. Можеше да е заминал някъде извън Париж, по работа. Тишината в канцеларията продължаваше вече повече от десет минути. Най-накрая Мегре въздъхна: