Жорж Сименон - Мегре при министъра

— За какво си мислите?

— Чудех се дали на някого от онези, които са държали наскоро доклада „Калам“ в ръцете си, не му е дошла наум идеята да го фотокопира.

Маскулен му бе дал възможност да види апарата не от небрежност. Фалк можеше да изчезне за момент с документите, без комисарят дори да заподозре какво ще прави там, в съседната стая.

Листовете излизаха от един процеп и секретарят ги подреждаше, още влажни, върху масата.

— Това ще бъде голям номер за тези, които са заинтересувани да потулят цялата работа, нали? — подсмихваше се Маскулен.

Мегре го погледна мълчаливо, с възможно най-безразличния си и в същото време тежък поглед.

— Да, голям номер ще е — повтори той.

Беше невъзможно някой да се досети, че косата му бе настръхнала от това изказване.

Когато Мегре и Лапоент стигнаха на булевард „Сен Жермен“, беше вече шест и половина и дворът на министерството беше празен. Докато го пресичаха, отправяйки се към стълбището, което водеше към кабинета на министъра, чуха глас зад себе си:

— Хей!… Вие, двамата там!… Къде отивате?

Пазачът не ги беше забелязал да минават покрай него. Спряха се, обърнати към него, по средата на двора. Той се запъти едва-едва към тях, хвърли един поглед на значката, която Мегре му подаде, а после — към лицето му.

— Извинете. Преди малко видях снимката ви във вестника.

— Добре сте направили. Я ми кажете, така и така сте тук…

Вече му ставаше навик да вади снимката от портфейла си.

— Виждали ли сте някога този човек?

Онзи се притесняваше да не би да допусне още някоя груба грешка и взе да разглежда внимателно снимката, след като сложи на носа си очила с дебели стъкла и железни рамки. Не казваше нито „да“, нито „не“. Като че ли, преди да се изложи, му се искаше да попита за кого става дума, но не смееше.

— Сега е малко по-стар, нали?

— Да, с няколко години.

— Кара черна кола, двуместна, стар модел, нали?

— Възможно е.

— Значи може би него съм пипнал, понеже беше оставил колата си в двора, а пък това място е запазено за автомобилите на министерството.

— Кога беше това?

— Не си спомням точно какъв ден беше. По-скоро в началото на седмицата.

— Не се ли представи?

— Не, само вдигна рамене и отиде да паркира колата си от другата страна на двора.

— По голямото стълбище ли се качи?

— Да.

— Докато ние сме горе, опитайте се да си спомните в кой ден е станало това.

В приемната на първия етаж разсилният още седеше на мястото си и четеше вестници. Мегре показа снимката и на него. Той поклати глава.

— Кога може да е идвал? — попита разсилният.

— Към началото на седмицата.

— Тогава не съм бил тук. Трябваше да взема четири дни отпуска заради жена ми, която почина. Ще трябва да попитате Жозеф. Ще бъде тук другата седмица. Да съобщя ли на господин министъра за вас?

В следващия миг Огюст Поен сам отвори вратата на кабинета си. Изглеждаше уморен, но спокоен. Пусна Мегре и Лапоент да влязат, без да задава въпроси. И секретарката му госпожа Бланш, и шефът на канцеларията му се намираха в неговия кабинет. Радиоапаратът вероятно още не се беше превърнал в част от инвентара на министерствата. На малка масичка беше поставено малко портативно радио, вероятно собственост на Поен. Тримата сигурно го слушаха, когато разсилният бе прекъснал заниманието им.

… Заседанието беше кратко и бе посветено изключително на текущи проблеми, но през целия следобед кулоарите бяха изпълнени с оживление. Носеха се най-различни слухове. Говори се, че в понеделник ще има сензационна интерпелация в Камарата, обаче все още не е известно…

— Спрете го! — каза Поен на секретарката.

Фльори понечи да тръгне към една от вратите, но Мегре го спря.

— Не, вие не ни пречите, господин Фльори. Както и вие, госпожице.

Поен го наблюдаваше, разтревожен, понеже му беше трудно да се досети за какво точно беше дошъл комисарят. Но, от друга страна, той изглеждаше като човек, който има много ясна идея и е обсебен от нея до такава степен, че не обръща внимание на нищо друго.

Като че мислено правеше скица на кабинета. Оглеждаше стените и вратите му.

— Господин министър, разрешавате ли да задам два-три въпроса на вашите сътрудници?

Най-напред се обърна към Фльори.

— Предполагам, че при посещението на Пикмал все още сте се намирали в кабинета си?

— Аз не знаех, че…

— Добре, но сега вече знаете. Къде бяхте по това време?