Мери Кларк - Тук и отново

— Не и с кола. Освен ако не е знаел каква е комбинацията за отключване на портата или пък някой отвътре не му е отворил. Накарай ченгетата да проверят хората, които работят там. Или са се съсредоточили само върху мен?

— Не мога да ти отговоря, но ще разбера. Да започнем със съобщенията и да видим къде ще ни отведат.

Враждебността на Рода бе изчезнала напълно.

— Карли, наистина ли вярваш, че може да намерят подпалвача?

— Да. Вярвам.

— Все още ли стават чудеса?

Очевидно имаше предвид не само пожара.

— Аз вярвам в чудесата, Рода — казах твърдо.

Но докато шофирах обратно, си помислих, че чудото, което Рода желаеше най-силно, щеше да й бъде отказано. Знаех, че не мога да й помогна за това, но щях да направя всичко възможно да помогна на Марти да докаже невинността си. За Рода щеше да е ужасно трудно да понесе смъртта на детето си, но нещата щяха да се влошат още повече, ако съпругът й не е до нея.

Знаех това от собствен опит.

Чувствах, че денят ми е бил изпълнен с прекалено много тъга и проблеми, когато се прибрах у дома след срещата с Марти и Рода Бикорски. Беше почти девет часът. Бях изморена и гладна. Не ми се готвеше. Не исках пица. Не исках китайска храна. Отворих хладилника и огледах мрачно вътрешността му. Жалка буца сирене, засъхнала по края. Няколко яйца. Омекнал домат. Потъмняла маруля. Четвърт френски хляб.

Джулия Чайлд би превърнала тези остатъци в изискан деликатес. Реших да опитам как ще се справя аз.

Първо си сипах чаша шардоне. После почистих увехналите листа на марулята, нарязах я, добавих малко чесън, олио и оцет и салатата беше готова. Нарязах френския хляб на тънки филийки, поръсих го с пармезан и го бутнах във фурната. Сиренето и доматът допринесоха за чудесния вкус на омлета.

Помислих си, че не всеки може да прави хубав омлет, и се поздравих.

Взех таблата с храната, настаних се на мекото кресло, което пренесох от дома на родителите си, и качих крака на табуретката. Беше чудесно да съм у дома и да си почивам. Отворих списанието, което отдавна исках да прочета, но открих, че не мога да се съсредоточа, тъй като събитията от деня непрестанно се връщаха в съзнанието ми.

Вивиан Пауърс. Виждах я как стои пред вратата на къщата си, когато си тръгвах оттам. Разбирах много добре радостта на Мануел Гомес, че Ник е бил близък с нея. Не можех да си представя как тези двама души, които бяха загубили близките си заради рака, щяха да живеят спокойно в Европа с пари, предназначени за борбата с него.

Бащата на Вивиан се кълнеше, че дъщеря му не би оставила семейството си да скърби и да се чуди какво е станало с нея. Синът на Ник Спенсър се надяваше, че баща му е жив.

Наистина ли Ник би позволил детето, изгубило майка си, да живее с напразната надежда, че някой ден баща му ще се обади?

В десет часа пуснах телевизора, за да чуя новините. Нямах търпение да разбера дали са научили нещо ново за Спенсър или Вивиан. Извадих късмет. Щяха да интервюират Бари Уест — акционера, който твърдеше, че е видял Ник в Швейцария. Най-после, след безброй досадни реклами, интервюто започна.

Уест определено не приличаше на Шерлок Холмс. Среден на ръст дебеличък тип, с огромни бузи и оредяваща коса. За интервюто го бяха настанили в кафене на открито, където бил видял Ник Спенсър. Кореспондентът в Цюрих веднага се захвана със същественото.

— Господин Уест, тук ли седяхте, когато ви се стори, че виждате Никълъс Спенсър?

— Не ми се стори. Видях го — отвърна Уест натъртено. Не знам защо очаквах гласът му да е носов или хленчещ, но сгреших. Беше дълбок и добре модулиран.

— Двамата с жена ми трябваше да решим да прекратим ли почивката си — продължи той. — Празнувахме двадесет и петата годишнина от сватбата си, която бяхме планирали от дълго време, въпреки че загубихме много пари от инвестиции в «Генстоун». Както и да е, пристигнахме в Швейцария миналия петък, а във вторник следобед седяхме тук, доволни, че не сме си останали у дома. Случайно погледнах натам — посочи той маса от външната страна на кафенето. — Спенсър седеше на онази маса. Не можах да повярвам на очите си. Беше си променил косата, преди беше тъмно рус, а сега — черен. Но щях да го позная дори да носеше маска за ски.

— Опитахте ли се да поговорите с него?

— Да поговоря? Направо му изкрещях: «Хей, Спенсър, искам да поговорим!»

— И какво стана?

— Ще ви кажа точно какво стана. Той скочи, хвърли малко пари на масата и избяга.

Кореспондентът посочи масата, където Спенсър бе седял според думите на Уест.