Мехмет Сомер - Убийството на Бусе

— Не, бях станала.

— Добре, Бусе още ли е там?

— Не, сутринта е станала и си е тръгнала, докато аз спя.

— Не се ли обади?

— Все още не.

Изведнъж загрях: откъде знаеше Хасан, че Бусе е при мен?

— Ти откъде знаеш? — попитах го.

— След като си тръгнахте, тя дойде точно когато затваряхме клуба. Качих я при вашия таксиджия. По случайност и той беше тук. Ако Джюнейт не му е казал, че сте си тръгнали, вероятно е чакал вас.

Отговорът беше удовлетворителен.

— Притесних се — продължи той. — Не изглеждаше много добре.

— Прав си.

— Но какво й е? Какво се е случило?

— Личен въпрос.

— Ясно, само исках да разбера.

— Виж — казах, — ти си прекалено любопитен. Знаеш, че е или от любопитство, или от кур. Каквото и да ти се случи някой ден, причината ще е едно от тези неща.

— Ако задължително ще ми се случва нещо, нека да е от любопитство — отговори той. — Не искам кур… Нека остане за вас.

Не знаеше какво изпуска или се правеше, че не знае.

Затворихме.

Веднага след като приключихме, телефонът иззвъня отново. Помислих, че Хасан е забравил да каже нещо, и веднага вдигнах.

След моето „Моля“ един глас прозвуча малко твърдо:

— Телефонът ти даваше заето. Предполагам, че не съм те събудил…

Не можах да позная кой е, но той веднага се представи. Беше Ферух, мъжът на Белкъс. Действително имах добри взаимоотношения с Белкъс, ала не беше всекидневие мъжът й Ферух да ми се обажда, и то рано сутрин.

Попита ме как съм, що съм, благодари за вниманието, което отделих предишната вечер. Прекарали хубава нощ, въпреки че тонът му не потвърждаваше това.

Рядко съм срещала Ферух извън клуба. Говореше доста по-сдържано от това, което помнех. Като че ли оставяше време за реклама между всяко изречение, дори между всяка дума.

— Белкъс също ти изпраща много поздрави — каза той.

Благодарих отново. И аз й изпратих поздрави. Добре, в този час Белкъс отдавна трябваше да е отворила бутика си.

Първо Хасан ме пообърка. Желанието му да знае всичко, да се интересува от всичко… След това обаждането на Ферух поръси червен пипер в и бездруго обърканата ми глава. Беше точно ситуация „защо ме целуна зет ми“.

Избрах първата опция: да изчакам.

Всъщност това беше най-трудната от възможните опции. Защото те занимава напълно. Може да бъде изхабяващо. А да забравиш изцяло, да оставиш въпроса встрани и да бездействаш, така или иначе, не се броеше за чакане. Щеше да ми остане в главата, но трябваше да си вървят и всекидневните работи. Бях казала, че между добродетелите ми е и търпението.

Имах доста за вършене, докато чакам. Влязох в стаята, която използвах за офис, и проверих бележника си. Доколкото помня, в 16:30 ми предстоеше много сериозна среща с фирма „Wish & Fire“.

Компютърно проектиране. Или каквото и да е там. Така се нарича, но по принцип създаваме системи за сигурност на компютрите и развиваме защита срещу хакери отвън. През деня се занимавам с тази работа. Парите са добри. Нагласявам си времето, както си поискам. Пълна свобода. Освен това в тази област аз съм специалист втора категория, тоест такъв, който все още не е станал напълно известен. Тези, на които не им стигат парите за големите имена, тези, които не могат да се разберат с тих, идват при мен. Пазарът ми е добър.

Имам кабинет в една фирма, която предоставя услуги по тези въпроси. На вратата пише „Консултант“. Ако искам, ходя, ако не, решавам проблема в компютърния си кабинет у дома. Когато такива големи фирми се срещат с мен, в повечето случаи означава, че работата върви. Естествено, не е лесно, хакерите всеки ден се развиват и подивяват. Да се справиш с тях, става също все по-трудно.

За мен щеше да е от полза да отида с малко по-неофициални дрехи, вместо да съм облечен съвсем представително. Неофициалното облекло увеличаваше стойността на услугата, която ще получат. Все пак се очаква да не съм облечен като банкер със запек. И затова си избрах една риза в модерния оранжев цвят. Като обух под нея и бял панталон, вече блестях достатъчно.

Отидох дори по-рано на срещата. Стана така, както предполагах. Системите им бяха на два пъти сривани за „удоволствие“. Искаха подкрепа от мен. Колко били важни за тях информационните потоци, колко чувствителни били в това отношение контактите им в чужбина. Рутинното изпращане на доклади до седалището им в Канада, осигуряването на достъп за тукашните им дистрибутори до информацията за представяне на материали, поръчки, които да се следят на момента, и състоянието на глобалните резерви. Изслушах всичко това. Водех си бележки, докато слушах. Казах, че ще помисля. Шефът на нашата фирма, всъщност и мой съдружник, Али, в такива случаи винаги си отваря широко очите и ме гледа. И сега беше така. Намигнах му, без другите да усетят.