Мехмет Сомер: Убийството на Бусе

Изрече всичко на един дъх. Подразних се, че премина от „вие“ на „ти“. Освен това защо е минавал сутрин по никое време през тясната уличка, на която се намира клубът ни?

Бусе попита: „Може ли да вляза?“, с глас, който като че ли не излизаше от нея.

Това, естествено, не беше въпрос. Отдръпнах се настрани, за да мине. Хюсеин се спусна след нея. Пресякох пътя му.

— Ти пък къде?

— Ами може да е нещо сериозно. Ако има нужда от помощ… За да не останете сами… — започна да пелтечи той. Лицето му отново бе придобило слагаческото изражение. Щом веднъж съм казал, че не може, излишно е да продължава да настоява.

— Не! — отсякох. — Няма нужда. Ние ще се оправим.

Пак гледаше със същото нагло изражение. Беше сигурно, че се смята за клонинга на Брад Пит в Истанбул. Подготвих се да му затръшна вратата. Хвана я с ръка.

— Ако потрябва нещо, на стоянката съм. Тоест ако мога да помогна, не се стеснявай. — Отново тази усмивка. Посочи с ръка навътре. — Не разбрах какво й има. Но й личи, че не е добре.

— Ясно. Разбрахме се. Ако потрябва нещо, ще се обадя. Хайде, сега си тръгвай. Благодаря ти, че я доведе.

Отново опитах да затворя вратата и той отново я задържа.

— Не прекалявай — казах.

— Ами… — рече той. — Кой ще плати?

Всъщност беше нормално Бусе да не е платила в това състояние. За момент може да съм погледнала безизразно.

— Ако искаш, после мога да ги взема от клуба — каза. — Ако нямаш в себе си де…

— Колко? — попитах го.

— Не погледнах апарата. Но ти знаеш, колкото плащаш всяка вечер.

Извадих пари и му платих повече от необходимата сума.

— Така добре ли е? — попитах. Палавият блясък на надежда в очите му намаля и изгасна. Обърна се назад без особено желание. Затворих вратата и отидох при Бусе.

Беше се опряла на фотьойла, втренчена в пространството. Погледът й беше безизразен. Беше отворила очите си широко.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Може.

Естествено, очаквах да назове какво ще пие. Чай, кафе, кола, вода, алкохол… Напразно.

— Да… добре, какво ще пиеш?

Погледна ме така, както гледат участници в критичния момент на състезанието, когато чуят най-трудния въпрос. Аз използвах правото на жокер:

— Какво ще пиеш?

Изчака, въпросът бе труден, трябваше да му се наслади докрай. Отново започна да гледа с празния поглед. Беше като упоена с наркотик. Някои от момичетата постоянно използват наркотици, други понякога, а трети като мен — никога.

Търпелива съм, но не мога да съм такава до безкрайност. Сутрин — рядко.

— Аз пия резене. Да направя и за теб?

— Може.

Докато приготвях нейния чай, се сетих за нещата, които си говорихме в ранните часове на нощта. Явно бе, че този въпрос не бива да се подценява. Направих чая с вряла вода, но за да може да го пие, без да си изгори устата, добавих в чашата и малко студена вода. Върнах се при нея.

Почакахме още известно време. Реших, че на утринната светлина размазаният й грим стои донякъде странно, съчетан с брадата й, която си личеше под него. Беше точно като смесица от Февзи и Бусе. Повдигна си лицето и ме погледна съсредоточено. Аз също я загледах дълго с усмивката, с която най-ясно изразявах разбиране. Наистина съм добър слушател. Научих много неща, слушайки. Но сутрините, преди да се опъна в леглото, май не съм ефективна в това отношение.

Накрая, да, най-после заговори.

— Страхувам се — започна отново. — Не знаех къде и при кого да отида и затова дойдох при теб. Извини ме. Повярвай, не знаех.

— Добре си направила.

Че какво друго можех да кажа. Спеше ми се. Погледнах я с известно любопитство. Очаквах да разкаже и да си легнем.

— Дойдоха вкъщи — продължи тя. — Когато се върнах у дома се сблъсках с тях. Бяха трима. Влезли вътре. И ме чакаха.

Отговорите на „Как?“ щяха да се появят после. Първо трябваше да разбера същността.

— Като видях, че са вътре, дръпнах бързо вратата пред тях. Заключих я отново и избягах.

— Браво… правилно си постъпила — казах аз. — Добре, но кои бяха?

— Не знам — продължи тя. — Не видях. Разбрах, че са вътре по гласовете им. Лампата светеше. Паникьосах се и затворих обратно вратата. Добре че ключът беше все още в ключалката. Заключих и избягах.

— Как разбра какво искат?

— Две нощи поред! — каза тя. — Предишната нощ ме търсиха, но не успяха да ме намерят, сега си въобразяваха, че ще ме заловят.

— Ами ако са тръгнали по следите ти?

— Вратата на апартамента е стоманена — обясни тя. — Отварянето й отново им е отнело поне час. Избягах с три различни таксита. Освен това никой не ме преследваше.