Мехмет Сомер: Убийството на Бусе

— Како, моят човек пак дойде… Какво ще кажеш, да отида ли?

Отпих малка глътка от „Върджин Мери“.

— Пак ли безплатно?

— Знаеш, че имам слабост към него.

— И той я използва. Ако така продължава, този месец няма да изкараш пари дори за да си платиш наема.

— После ще поработя през нощта…

— Нощем не остава ли при теб?

— Ами няма как… живеел със семейството си. Преди полунощ се прибира у дома. Брат му се сърдел.

Стана ми смешно. Познавам ги добре тези братя. Нещата, които те правят или просто им минават през ума, повярвайте ми, може дори и мен да изплашат.

Но като видях очите й изпълнени с блясък и желание, се отказах да я поучавам.

— Ти си знаеш, мила. Само бъди предпазлива, не се увличай много.

— Ами аз вече се увлякох, няма повече накъде.

— Е, върви тогава.

Серап се отдалечи с бързи крачки към любимия си, който беше по-нисък от нея, деветнайсетгодишен, мургав, мършав и с вид на нервак. Дори докато тичаше, не пропускаше да подчертае неподправената си кокетност. Според думите й, стоката на младежа си заслужавала да се види. А като го погледнеш, не можеш и да предположиш, че е вярно. Всъщност не беше и ясно това откъде щеше да изскочи.

Оставих питието си на бара, отправих се към дансинга и се слях с тълпата. Поздравихме се и се целунахме с момичетата, които ме разпознаха, докато минавах между тях. Щом забеляза появата ми на дансинга, диджей Осман пусна любимото ми на всички времена парче на „Уедър Гърлс“ — „It’s Raining Men“. И аз започнах да танцувам. Бусе се доближи до мен. Дори в тъмнината си личеше, че лицето й е пребледняло. Понякога и гримът не върши работа. Преструвайки се, че танцува, се прокрадна до мен.

— Моля те, да поговорим малко — каза.

Погалих я по гърба. Заедно слязохме от дансинга. На учудения поглед на Осман, който беше в помещението за диджея, отговорих, като направих движение, което означаваше „после“.

— Какво става?

— Да се качим ли горе? Тук е много шумно. Не искам да викам.

Момичетата понякога се обръщат към мен, за да споделят проблемите си, да се допитват за щяло и нещяло, да искат финансови консултации за това, как да оползотворят парите си, или ме използват като Кака Гюзин.

Качихме се на горния етаж в офиса. Полуетаж, нисък таван, мъничък прозорец, който гледа към клуба, една огромна маса, каса в ъгъла, два изтъркани фотьойла с вдлъбнати седалки, складирана тоалетна хартия, салфетки и каси с алкохол. Аз седнах върху касите с вино. Бусе седна в единствения празен фотьойл. Втренчи поглед в мен. Гледаше ме, сякаш очакваше обяснение. Изчаках известно време в опит да се сетя. Имаше нещо, което не помня ли? Не, нямаше.

— Какво ти става? — попитах. — Не ме гледай въпросително, ти искаше да говорим.

Отново впери поглед в мен. Като че ли ме изпитваше. Преценяваше дали да каже каквото искаше да каже. Накрая явно се реши.

— Страх ме е. Много ме е страх…

Продължих да я гледам с любопитно изражение. За всеки случай пуснах и една показваща разбиране усмивка.

— Не знам как да започна. Много съм объркана.

— Добре де, разказвай тогава. Както искаш, така го разкажи.

Заби поглед надолу. Дълго време не обели дума. И аз започнах да броя складираната ракия: девет запечатани каси.

— Страх ме е…

— Това го разбрах, миличка — отвърнах. — От какво те е страх?

Изчаках да продължи. Но все още нямаше нито звук. Започнах да броя белите вина: пет каси. Бяха намалели. Напоследък се бяха увеличили пиещите бяло вино. Резервите бързо се топяха.

— Имам едни документи.

Бусе все още гледаше надолу. Заговори бавно, като подбираше всяка своя дума:

— Те са свързани с един важен човек. Много важен човек. Ако се разчуе, ще стане страшно. Най-великият скандал.

Бях започнала да се заинтригувам.

— Преди години… Бях с един, който сега е много важна особа. И то не само така — веднъж. Беше нещо като връзка. Доста продължи. Имаме снимки заедно. По различно време, на различни места. И бележки, които ми е писал. Нищо, че им викам бележки, всъщност едното си беше направо писмо. Ръкописно. С подпис. Беше си същинско писмо. Разказва всичко, както си е и с имена.

Отново настъпи дълго затишие. Любопитството ми беше нараснало. Но не мога да чакам, без да правя нищо. Започнах да броя бутилките червено вино. По принцип то малко се пие. Само две каси. Това, което ме уплаши, бяха шестнайсет каси бира и четири бъчви.

— Има едни хора, които знаят, че тези неща са у мен.

Повечето от момичетата говорят страшно много. Могат да разкажат на всекиго всичко. Особено ако някоя от тях е била с известен, за да се похвалят, веднага ще разкажат. Как е било, как точно се е получило… Всъщност бил само хетеро, но страшно си паднал по нашата, станал й почитател, та дори се влюбил. Тоест всякакви хвалебствени разкази за това, колко е специална и красива нашата.