Мехмет Сомер: Убийството на Бусе

Докато копирах снимките, хвърлих едно око на новите и развити защитни софтуери. Нямаше нищо особено. Това беше ползата от осъществяването на контакт с няколко имейл групи. Благодарение на развиващите се виртуални запознанства всеки, който намери нещо ново и перфектно, веднага го съобщава на другия.

Тъкмо когато се канех да се омайвам насаме с Джон Прюит, се звънна на вратата. В моя дом без предупреждение идва само портиерът, но дори и неговото посещение е ограничено до един път месечно за събиране на таксата. Всичките ми познати идват, след като се обадят, за да предупредят. Звънецът не звъни, когато си пожелае.

Като видях през шпионката, че отново е Хюсеин, побеснях. Отворих вратата с ярост. Щях да го смачкам, ако пак прекали. Въпрос на химия. Като не хваща, не се получава.

— Какво има? — му извиках. — Какво искаш да направиш?

— Извинявай — каза той. Нямаше я мазната усмивка на лицето му. — Обадих се по телефона, но май си го изключила. Гледа ли телевизия?

— Гледах.

— Добре тогава… — обърна се, готов да си тръгне, — но има още нещо, което не може да се каже.

— Откажи се да ме сваляш — скастрих го аз. — Не съм от онези, за които знаеш.

Целият почервеня, търсеше място да скрие погледа си.

— Ти не ме разбра правилно — смънка той.

— Не! Няма „разбра ме, не ме разбра“. Внимавай какво правиш, иначе ще те наредя, да знаеш! И престани да говориш с мен на „ти“. Обръщай се към клиентите си като към почтени хора на „вие“.

— Виж, докато те чаках на стоянката, гледах телевизия. Видях по новините, че приятелката ти от тази сутрин е умряла, като свестен човек дойдох да изкажа съболезнованията си. В един квартал сме. Помислих си, че имам такова право.

Бусе! Февзи! Или какъвто и да е той. Изведнъж и аз почервенях.

Пуснах го вътре, започна да разказва. Очите му постоянно бяха сведени. Гледал по новините, веднага я познал, защото я беше докарал сутринта у нас, слушал внимателно. Казали, че е убит травестит, който се е скарал с клиента си. Убийците не са заловени, можело да става въпрос и за самозащита. Главата й била раздробена. Дори и това показали.

Приключи разказа с „Уж истинското й име било Февзи“ и впери поглед в мен. Всъщност има хубави очи. Гледа с разбиране. И все пак не обещава надеждност. В момента, в който го погледнах, стана.

— Аз вече да тръгвам — каза. — Ако потрябва нещо, ще се обади… те. — Сети се за окончанието „те“ и го добави, затруднявайки се. Но ето че го направи, успя. — Става ли? Ще помогна с каквото мога.

Пак онова изражение: два реда блестящи и здрави бели зъби отгоре и отдолу ми се усмихват.

Обичам решителните хора, но ако тази решителност се изразява да ме свалят, не ги обичам. Не мога да ги обичам.

С най-сухия си глас му казах: „Благодаря ти.“ Изпратих го до вратата. Нещата се бяха объркали. Една невинна връзка се беше превърнала в материал за изнудване, след това в заплаха и ето че накрая опря до убийство. Както винаги полицията щеше да забрави този „травеститски инцидент“ и да го прибере по рафтовете. А кой знае какво се криеше в този случай.

Изведнъж се сетих за писмото и снимките. Причината за убийството! Тези, които бяха скрити в дома на сляпата майка на Февзи. Всеки момент можеха да намерят жената. И тогава! Възможно е да извършат дори още едно убийство. Трябваше да открия час по-скоро майката. Преди тях! Жената имаше нужда от защита. Беше ясно, че е по-добре писмото и снимките да не попадат в техните ръце.

Бързо взех решение. Пак на мен се падаше работата.

Не знам адресите на момичетата в клуба. Тоест на повечето от тях. Естествено, има такива, у които съм ходила, но не им знам адресите. Не знам дори истинските им имена. В такъв случай въобще не беше нормално да знам къде е домът на майката на травестита Февзи, по прякор Бусе, за която бях чула, че живее в Тешвикие. Нямах представа дори каква е фамилията й. Със сигурност са го съобщили по телевизионните новини. Но нямаше да го повторят до късната емисия. Можех да го науча от съдебна медицина или от полицията. Но щеше да отнеме много време. А моето бе ограничено. Всеки момент можеха да открият възрастната жена и да вземат писмото и снимките.

Опитах да се сетя с кои от момичетата беше близка Бусе. Тя беше по-възрастна от тях и затова се опитваше да стои на дистанция от повечето. Вярваше посвоему, че изглежда някак си по-благородна. Като травестит беше малко странна. Докато мнозинството момичета обличат фрапантни нощни дрехи или нещо секси, Бусе/Февзи в името на благородството идваше в клуба със странни розови класически костюми на Шанел. Другото й „аз“ беше или Катрин Деньов, или Сабин Азема. Няколко пъти съм я виждала на терасата на Етап Мармара да пие чай, облечена в доста изискани костюми. Прекалено гримирана, доста кокетна, но си имаше специфично излъчване.