Мехмет Сомер - Убийството на Бусе

— Ти наистина момиче ли си или педалче?

Заповядайте!

— Нощем, като излизам, е друго — казах аз. — Тук дойдох на погребение.

Неуравновесената Гьонюл, която търсех, се появи до нас с крясъци, които не можах точно да определя.

— Ох, како — каза тя и ме прегърна. — Друго е наистина, когато видиш верен човек.

Притисна ме толкова силно, че дъхът ми спря. Отвсякъде лъхаше на „Джууп“, купен от улицата.

— Како Гьонюл, познаваш ли тази?

— Естествено. — И Гьонюл ни запозна.

Хванах Гьонюл под ръка и я замъкнах в друга посока.

— Познаваше ли я? — попитах я. — Бусе…

— Истинското му име е Февзи.

— Знам, имаше и майка… Някой дали й съобщи?

— На леля Сабиха ли?

Ето! Сляпата жена вече си имаше и име.

— Не знам…

— Чакането тук като че ли е безполезно. Ако искаш, да отидем при майка й. Женицата може да има нужда. Била сляпа, Февзи ми беше казал така — обясних аз.

— Престани да го наричаш Февзи де. Тя се казваше Бусе — скара ми се Гьонюл.

А всъщност преди малко самата тя вкара в употреба името Февзи. От нашите всичко може да се очаква, а Гьонюл е цар в това отношение. Беше втренчила очи в мен и ме гледаше.

— Не знам, разбира се. Ти така каза и затова и аз така я нарекох.

— Недей де. Неуважение към покойната е.

Бях свикнала с нейното, независимо дали се налагаше, или не, трансформиране на а-тата в е-та, докато говореше, но при всяка среща се нуждаех от кратък период на адаптация, докато разбера какво ми казва.

Удължаваше края на изреченията така, като че ли пееше. Като препинателен знак повдигаше едното си рамо и извиваше главата си към него. Докато го правеше, присвиваше очи и хвърляше самоуверен и претенциозен поглед в посоката, в която беше обърнала главата си. Щом чуеше гласа ми, погледът й отново се връщаше на мен и повдигнатото й рамо се оправяше. Това категорично беше движение, тренирано пред огледалото и харесвано. Сигурна съм, че беше проработило и в бирарии, пълни с мъже.

— Разбирам — казах. — Ако искаш да отидем заедно при леля Сабиха. Понеже аз няма да мога да открия сама апартамента.

— Не разбрах какво искат всички от тази сляпа жена. Преди малко и онези дъртаци също попитаха за адреса й. — Тревога. Тревога! При това червена тревога! Значи, имаше още някой тук.

— Како, а ти какво им каза?

— Те не попитаха мен — отвърна тя. — Май не ме харесаха. Говориха с всички останали момичета, освен с мен. Да, тогава и не бяха толкова много. Скъпа, огледай се наоколо. Навсякъде е пълно с обратни. Колко хубаво, нали?

Несъзнателно се обърнах и погледнах. Беше права. Броят на момичетата се увеличаваше постоянно. Тези новини се разпространяваха като вълна от ухо на ухо, от джоб на джоб. Всеки, щом чуеше, идваше.

— Маме, още е рано, няма клиенти, баровете са празни, семействата все още са по улиците. Каква работа имат. Ето ти работа! Атакуват моргата. Като че ли тукашните са убили Бусе.

— Добре — онези хора кои са били, защо са търсили леля Сабиха?

— Намери точната жена за тези въпроси. Нали приказката е „намери точния човек“ и аз затова винаги казвам „намери точната жена“ — допълни думите си със звучен смях. Главата й отново остана върху рамото.

Усмихнах се сладко-сладко. Изгледа ме с крайчеца на очите си. Размята косите си и главата й се обърна отново към мен.

— Сигур са полицаи, де да знам. Иначе за какво ще искат да видят дъртаците сляпата Сабиха.

— Добре, къде отидоха?

— Че аз откъде да знам! Освен това ти к’во толкова питаш. Какъв ти е проблемът? Да не би… и ти да си ченге или нещо такова. Все въпроси, все питания, към всеки, когото видиш.

— Ти пък, откъде ти хрумна сега? Познаваме се от толкова време.

— От толкова време, но при всяка среща все ми задаваш въпроси. „Какво знаеш“, „Какво чу?“ Кръстосан разпит. Кълна се, сега се издразних.

— Не се вдетинявай де. Ако и ти постъпваш така, какво биха направили останалите. Познаваш ме, малко съм любопитна.

— Не обичам всезнайковците, дразня се — каза тя.

— Ти пък, опитвам се да помогна на жената. Виж, майката на Бусе, леля Сабиха, може да е в опасност. Убийците на дъщеря й навярно ще намерят и нея. Не мога да ти разкажа тук всичко, което знам. Бусе дойде при мен снощи, тоест тази сутрин. Каза ми, че някой е влязъл в дома й. Страхуваше се.

Ококори очите си с учудване и любопитство, извади толкова глас, колкото да се чуе в целия квартал, и извика в ухото ми:

— Кой е влязъл в дома на Бусе?

Всички глави наоколо се обърнаха към нас. Бученето прекъсна на момента. Всички уши бяха наострени. Гледаха ни, слушаха ни. Слава богу, и тя забеляза. Започна да шепне: