Мехмет Сомер - Убийството на Бусе

Хюсеин продължаваше да ни върти в кръг между булевард „Ватан“ и булевард „Миллет“.

Хванах я за ръката, без да й причинявам болка, леко я стиснах и й казах:

— Виж, трябва да побързаме, в противен случай на възрастната жена може да й се случи нещо. След това ще отидем на някое хубаво място и ще вечеряме.

— Няма ли да стане късно?

Някои мозъчни клетки на Гьонюл със сигурност бяха загубили функциите си.

— Защо да стане късно… Дори в Етап сервират до два часа след полунощ.

— Мен няма да ме пуснат там.

— Където кажеш, там ще отидем. Дай адреса. Хайде.

Стиснах здраво ръката й. Този път я заболя. Очите й се уголемиха, беше разбрала, че работата е сериозна.

— Ох! Заболя ме. Каква е тази сила, како, като истински лъв си, кълна се… да завием оттук. Към Коджа Мустафа Паша.

В последния момент с едно добро измъкване преминахме от лявото платно в най-дясното и оттам влязохме в улицата. След като се поклатихме около десетина минути из преките, стигнахме „чак там, където дяволът сере мед“. Във въздуха се носеше гъста миризма на пушек. Палещите барбекю на балкона през лятото бяха умирисали цялата улица.

Беше четириетажна стара сграда с рушаща се външна мозайка. Входът й миришеше на пране и пикоч. Гьонюл, докато правеше знак, че вони, се изкиска, сякаш бе нещо много смешно. Научно доказано е, че всяка секунда се увеличава броят на смъртните случаи в мозъчните ни клетки. Но увеличаването на тези случаи при Гьонюл беше в пъти по-бързо от онова при останалите хора. Това беше сигурно.

На всеки етаж имаше по три апартамента. Млечнокафявата боя по стените, която стигаше до рамото, се беше олющила.

Качихме се един етаж нагоре. Хюсеин дойде с нас, първо, заради вниманието, което получаваше от Гьонюл, и второ, понеже вече се чувстваше част от всичко това. Ако искам, мога да вървя и без да се връткам. Нямах намерение да му устройвам пир за очите. Вървях си направо, съвсем нормално. Освен това е доста трудно да се връткам със спортните обувки, които бях обула.

Звъннахме на единствената врата, пред която не бяха подредени безброй обувки с различни номера и избледнели цветове. Очевидно в дома на Сабиха не се събуваха. Засега нямаше дошли за съболезнования. Изчакахме. След малко пак звъннахме. Отново изчакахме. Междувременно вратата на апартамента, пред който имаше колекция от обувки, се отвори леко и се подаде къдрокосата глава на едно петгодишно момиченце с разчорлена подстрижка. Огледа ни внимателно. И ние него.

От притворената врата до мястото, където се намирахме, се разнесе миризма на ядене.

Хюсеин се усмихна насила. Аз се протегнах и ударих с юмрук вратата. Сляпата жена може би беше и глуха. Или си беше легнала. Или беше увеличила прекалено звука на телевизора и не чуваше. Изведнъж се замислих, слепите гледат ли телевизия?

Момиченцето прие пресилената усмивка на Хюсеин за проява на сърдечност и ни уведоми:

— Няма я вкъщи.

След това се засрами и веднага си прибра главата вътре. Затвори вратата. Ако детето знаеше, че Сабиха не е вкъщи, родителите му щяха да знаят къде е. Отидох пред апартамента им и натиснах звънеца. Вратата се отвори веднага. На прага се появи пълна жена, най-много на трийсет, с червендалести бузи и усмихнато лице — малкото момиче със сигурност не приличаше на нея. Погледна първо към мен, а после към Хюсеин и Гьонюл.

— Заповя’йте?

— Търсим госпожа Сабиха. Преди малко дъщеря ви каза „няма я вкъщи“. Исках да попитам вас, ако евентуално знаете.

— Не знам. — И продължи да гледа със същата усмивка.

— Аз, тоест ние сме приятели на сина й Февзи. Трябва задължително да я видим.

— На Февзи момата ли? — На лицето й се изписа подигравателна усмивка. — Той стана жена. И се нарече Бусе. Когато бяхме малки, не си играехме много.

— Приятелка на Бусе от детските години ли сте? Колко хубаво.

Дали знаеше, че е убита, ако не знае, трябваше ли да й кажа?

— Госпожа Сабиха не излиза често, ако излезе, идва у нас или се качва горе. Толкова. Останалите са нови наематели. Старите сме ние. Това е на майка ми. Моят съпруг дойде като заврян зет. — Боже опази, колко минути минаха, откакто се запознахме, и вече потъвах в толкова излишни подробности. — Вие вижте горе, в седми апартамент, ако ли пък не, заповядайте у нас. Току-що сварих чай. Имаме ледена диня. Мъжът ми е купил. Ще я изядем заедно.

Благодарихме и се качихме на горния етаж. Когато стигнахме някъде по средата на стълбите, тя подвикна след нас: