Мехмет Сомер - Убийството на Бусе

— В такъв случай да изтрием всичките следи, които оставихме наоколо, и веднага да излезем!

Главата на този Хюсеин всъщност изобщо не беше зле.

Лека-полека се връщахме към вратата, изтривайки и почиствайки всичките места, за които си спомняхме, че сме докосвали. Бяхме като филм, пуснат отзад-напред. Оставихме вратата почти в същото положение — притворена, както я бяхме намерили, и бързо слязохме на долния етаж.

Беше по-разумно да спасим положението, като посетим яките съседи, за да можем да кажем, че всичко е наред, че не сме се срещали с този нов труп, не сме видели, не сме чули, не знаем; и след това да правим каквото ще правим. Наистина нямаше никакъв смисъл да си навлечем на главите първо районното управление, а след това и отдел „Убийства“.

Отвътре ми идваше по някакъв начин да се справя с вратата и да вляза в дома на госпожа Сабиха, да претърся добре моминската стая на Февзи и да намеря писмото и снимките. Потиснах това вътрешно желание и отново натиснах звънеца на апартамента, пред който имаше колекция от обувки. Вратата се отвори тутакси. Изглежда, някой от обитателите на това жилище задължително се намираше близо до нея.

Този път ни отвори стопанинът на дома. Беше от тези, които от много отдавна не съм виждала, стоящите у дома с вратовръзка. Дори и копчетата на яката му бяха закопчани. Също като жена му, и той имаше глуповата усмивка. Изглеждаше, сякаш вижда приятели, които чака отдавна.

— Заповядайте… Влезте.

Явно съпругата с бузи като ябълки беше разказала за нас, съпругът бе подготвен, посрещаше ни.

— Не — отказах аз, — благодаря ви. Търсихме госпожа Сабиха, жена ви ни накара да погледнем в номер седем.

Паникьосан, да не кажа нещо друго, Хюсеин се намеси:

— И тях ги няма у дома. Звъняхме, никой не отговори.

Усмивката на господина с вратовръзката замръзна, погледна изненадано.

— Не може да бъде. Невъзможно е. Госпожа Хамийет дори не си затваря вратата, винаги е отворена. Тя не дочува. Оставя вратата притворена, защото се страхува, че някой може да дойде и тя да не чуе. Бутнете, ще се отвори.

Бедата казваше „идвам“. Сега ще поиска да дойде с нас горе и да ни покаже как вратата стои леко притворена, ще открием трупа още веднъж с него и приключението ни в районното управление ще започне и ще продължим заедно. Не, не исках това.

С едно движение той се изниза от кафявите си пантофи, имитация на кожа, които беше обул с бели чорапи, и нахлузи чакащите пред вратата обувки, които вече бяха станали на чехли от подпетяване. Хюсеин го хвана за ръцете:

— Е, бате, няма нужда да се разкарвате.

— Е, може ли, няма проблем. Ето го къде е горният етаж. — След това извика към къщи: — Айнур, аз ще кача гостите до госпожа Хамийет и се връщам.

Още преди да е довършил изречението, между краката му се появи дъщеря му и го улови за ръката. Ако не се бяхме изправили пред него като врата, отпред аз и Хюсеин, веднага след нас Гьонюл, бащата с тази сръчност досега да се е качил на горния етаж.

Хюсеин хвана ръката на бащата и погали по главата момичето, което го пронизваше с женствени погледи.

— Много приятно момиче. Как се казваш?

Тя се засрами и се скри зад баща си.

— Севги. Кажи си името, момичето ми.

Чувствах инстинктивно желание да забравя, да зарежа всичко и час по-скоро да изчезна оттук. Не ми харесват семействата от средната класа. През целия си живот се борих да стоя далеч от тях. Задушават ме. А сега бях точно на крачка да попадна в едно такова семейство.

— Ние по-добре да си вървим — казах аз.

Гьонюл се обърна и дори се насочи към долния етаж. Подадох си ръката към човека с вратовръзката. В същото време отвътре се обадиха червените бузи с усмихнатото лице:

— В никакъв случай не може. Аз дори сложих чая.

— Да не влизаме. Някой друг път ще дойдем.

Човекът с вратовръзката отново скочи обратно в пантофите си, хвана ме за ръката и започна операция по дърпането ми навътре.

— Влезте, влезте… Ще пийнем по един чай и ще си отидете. Тъкмо междувременно и госпожа Сабиха ще се върне от мястото, където е отишла.

Имаше известна логика в това, което каза, естествено, ако госпожа Сабиха е жива или ако е отишла някъде, откъдето може да се върне.

— Паркирах колата лошо. Ще я вдигнат, ние да тръгваме.

Съпротивата на Хюсеин беше посрещната с: „Няма да я вдигнат, господине… няма да я вдигнат. На нашата улица не може да се случи.“ Гьонюл се намуси още повече, след което си събухме обувките и ги добавихме към колекцията пред вратата. Гьонюл се наведе към ухото ми и прошепна: