Мехмет Сомер - Убийството на Бусе

Понечих да го поправя, че трябва да ми говори на „вие“, а не на „ти“, но се отказах. Замълчах. Тъкмо си мислех, че Хасан закъсня, когато се отвори вратата и той се качи в колата.

— Да?

— Май я няма вкъщи.

Безмълвно си седна на мястото. Бяхме загубили около един час заради Хасан. А времето беше ценно. Някой можеше да открие преди мен майката на Бусе и писмото със снимките. Направихме безрезултатна екскурзия от отсрещната страна дотук и бяхме пропилели много повече време от необходимото, докато претърсвахме апартамента на София.

Сега не можех да мисля в детайли. Обърнах се към Хюсеин:

— Да отидем поне в съдебна медицина. — А на Хасан съобщих: — Ще те оставим по пътя.

Хюсеин направи коментар, според това, което беше разбрал от разговора ни:

— Сега ние търсим майката на твоя приятел Февзи, който аз докарах сутринта у вас? Нали?

— Не, отивам в съдебна медицина, за да науча повече за смъртта на Бусе, тоест на Февзи.

След това и тримата мълчахме по време на пътуването. Докато Хасан слизаше, му казах:

— Да направим каквото е необходимо за погребението.

— Не се безпокой — отвърна той, докато затваряше вратата с най-улегналото си изражение на лицето.

Започнахме да напредваме към Чапа. Тишината бе нарушена от Хюсеин:

— Но той говори с теб на „ти“.

Обърна се и ме погледна през рамо. Личеше си, че усети чувствителността ми към въпроса за „ти/ вие“, и се беше заинатил. Това беше добре.

— Да. С него се познаваме от пет години — отвърнах.

Отново настъпи тишина.

— Добре, защо се ядоса, когато аз казах „ти“? Нали и ти се обръщаш към мен така. Но аз не виждам проблем.

Ох, ето ти тема за дълъг монолог. Ако започна, ще си помисли едно, ако замълча, ще си помисли друго.

— Остави, няма значение — казах аз.

Пристигнахме в Чапа.

На входа на моргата беше както винаги навалица. Разликата бяха нашите момичета. Бяха много шумни и колоритни. Някои от тях бяха в костюми, някои цивилни. Новината се разпространява бързо в нашата общност, още повече когато е нещастие, случило се на някого. Винаги съм вярвала в съществуването на някаква отделна система извън наличните комуникационни средства, телефони, телекоми и тям подобни. Може дори и телепатия да е. Така и не успях да разбера и открия какво е и как работи. Нямам и намерение да се терзая много с този въпрос. Стига ми, че знам за съществуването и безпроблемното й функциониране.

Всъщност очите ми търсеха един от постоянните хора на това място — Гьонюл. Пълна, доста невзрачна, дори грозна, но достатъчно смела в поведението и начина си на говорене.

Повечето от момичетата бяха тук в името на взаимната подкрепа и партизанщината. Имаше една невероятна взаимопомощ срещу враговете на травеститите и полицията, която не си спестяваше нищо във всеки удобен случай. Стана ми любопитно колко от тях познават Бусе. Мнозинството от тези момичета пък аз не познавах, тоест бяха от Аксарай, Палели и магистралата. Веднага потънах сред тях. Заговарях с всяка, която ми се изпречеше на пътя. Водеше ме мисълта, че каквото и да събера като информация, все е нещо.

Яростта на някои струеше от очите им. Бяха готови да изригнат, тоест да действат, като предприемат всякакъв вид грубости. Да оставим това, че не познаваха Бусе/Февзи, те не знаеха и какво точно се е случило. Беше убит травестит. Един от тях! Трябваше да се действа. За кратко време осъзнах, че от тях няма да науча нищо.

Доближих се към една, която ми направи впечатление:

— Бог да я прости. Познаваше ли я?

Подсмръкна и ме погледна през размазания си туш на очите. С най-басовия баритон и източен акцент, но с превърнало се в навик изтъняване на гласа каза:

— Но защо питаш? Умряла е. Убили са я. Не е ли достатъчно, майчице.

— Аз я познавах, ходехме в един и същи клуб. — Нямаше нужда от обяснения от типа на „имам акции в клуба, тоест момичетата се отнасят към мен като към шефка“ и т.н. Естествено, не ги споменах.

— Аааа… — каза тя, като отново подсмръкна. Изчаках. Обещаваше надежда. Усещам, когато някой има информация.

С най-звучния си глас добавих:

— Обичах Бусе, бяхме приятелки в клуба.

Подсмърчането спря, сега аз бях обектът на проучване. Срещу нея стоеше една в доста мъжко облекло, която нямаше дори и накити. Изглеждах прекалено мъжки за приятелка на Бусе. Грубо се врътнах, за да не си помисли нещо погрешно.

— Не обръщай внимание на вида ми. И аз съм от вас — казах. — Като Бусе…

Тя ме проучваше. Прекъсна ме и запита: