Мехмет Сомер - Убийството на Бусе

Веднага се обадих на Хасан от клуба. Трябваше поне да се заемем с погребението. Ако я оставим и семейството й не я прибере — често се случва да не ги приберат, — предават тялото на медицинските факултети като труп за обучение. А с какви точно намерения ги изследват студентите, не знам. Да учиш анатомия по мъжко тяло с щръкнали гърди и лице, изпълнено със силикон от скулите до устните. Светът се променя, нали?

Хасан беше гледал новините. Той също не можа да си спомни фамилията. Попитах го с кого се срещаше тя. Доста мисли, изброи имената на половината от момичетата едно по едно и после по същия начин се отказа. Накрая се спря на София, от старите. Попитах го дали е същата София, която познавам аз.

— За бога, тя не се ли пенсионира отдавна?

— Да — отвърна Хасан. — Вече не се появява много. Живее затворено. — Спря за момент. — Май — добави.

— Къде да я открия?

— Все още живее в Чаталчешме.

— Хасан, кажи ми направо. Знаеш ли къде живее, или не?

— Ходих един път. Не съм сигурен дали ще успея да го открия.

— Отговори ми с „да“ или „не“.

Не обичам увъртащите хора, не мога да ги обичам.

Помисли. Може би поради сериозността на гласа ми отговори с „да“. Браво на теб, Хасан! След което вметна:

— Но знаеш, че не те обича. Ако те заведа в дома й, ще ме разкъса.

— Да, знам — казах.

Това бяха скучни теми. Да, признавам, че и между нас има непримирими фракции. Не всяко момиче показва на другото приятелство, преливащо от хуманни чувства. Има дори и вражди. И то колко много.

— Дори те мрази. Никога не успя да ти прости затова че й открадна приятелчето, което се казваше Синан. И краят на света да дойде, няма да ти помогне.

Хасан не е човек, на когото може да се има доверие, но нямаше нужда да подкрепя София. Мой служител — на страната на София! Бих се ядосала на това.

— Абе, Хасан, не ме подлудявай, няма да ми помага на мен. Тази работа е сериозна. Трябва спешно, много спешно да стигна до майката на Бусе.

— Защо?

Помислих за момент и реших, че има право да ме попита. Бусе/Февзи не беше от най-обичаните от мен момичета, с които се срещах. А настоящият ми интерес беше над частичното ми шефство. Заслужаваше малко обяснение.

Обобщих му ситуацията накратко. Изслуша ме, без да си поеме дори дъх.

— Значи ги е криела в дома на майка си — обобщи той.

Беше естествено да му се стори странно и на него. Такива неща не бяха много за оставяне в дома на родителите.

— Майката на Бусе е сляпа.

— Разбирам.

— Сега открий този дърт травестит София и ако знае адреса на майката на Бусе, го вземи. Научи задължително и фамилията й. И веднага ми се обади.

— Но аз не ти знам телефона, знам само апартамента ти.

Още една основателна тревога. Набързо си събрах мислите.

— Виж, остави клуба на Шюкрю. Ще дойда да те взема с кола, ще отидем да открием София и ти ще говориш с нея. Аз ще те чакам в колата.

Затворих телефона, без да чакам да ми отговори.

След това се обадих на стоянката на такситата. Естествено, че дойде Хюсеин.

— В този час, като не отиваш към клуба, накъде да карам?

— Към клуба! — троснах се.

Стигаше ми дори моментното объркване в очите му. Самочувствието без покритие, което имаше, изведнъж се разклати. Наглите му погледи се превърнаха в учудване. Разбира се, казах му маршрута, по който ще минем. Стори ми се, че очите му проблеснаха. Но това, което се съзира в огледалото за обратно виждане, понякога подвежда. Не му обърнах внимание.

След като се повъртяхме приблизително двайсетина минути в еднопосочните улици на Суадие и Чаталчешме, над и под железопътната линия и между крайбрежието, стигнахме пред един висок блок и Хасан каза: „Ето тук е.“ Паркирахме. Хасан отиде. Аз и Хюсеин чакахме в колата. Бях напрегната. Хюсеин се накани да каже нещо, ала не успя. Аз се опитвах да избягвам погледа в огледалото. Като в най-хубавите френски филми: една жена, един мъж и един проблем. Не точно същото, но нещо подобно. Накрая той не се сдържа:

— Да пусна ли музика?

Отрязах го с: „Както искаш.“

— Какво предпочиташ?

Беше смислен въпрос. Отговорът ми щеше да бъде „със сигурност не теб“. Но в този момент и в това време нямаше да е подходящо.

— Нека бъде нещо леко, искам да помисля.

— Нещо бавно или класика?

Погледнах го с учудване. Нашата стоянка за таксита слушаше арабеск и турски измислен поп.

— Няма значение. Достатъчно е да бъде нещо леко.

— Знам, че слушаш класика. Видях компактдисковете ти у вас.