Патриша Корнуел - Фронт

Килиън не е стигнал дотам, но ако си признае, комисарят ще го скастри жестоко. Избягва отговора с друг въпрос.

— Не е ли имало наше разследване по онова време? — Разравя бумагите на бюрото. — Не виждам никакви…

— Явно не са се свързали с нас. Явно са сметнали, че не е наша работа. Приятелят на жертвата е американец и е бил главен заподозрян. А дори да е имало и най-малкото подозрение, че убийството може да е дело на Бостънския удушвач, не би имало причина да намесват и нас.

— Бостънският удушвач ли?

— Според теорията на окръжния прокурор.

Килиън разстила пред себе си снимките от болницата — преглежда я сестра от съдебната медицина. Представя си как ченгетата виждат Ламонт в това положение. Как биха могли да погледнат отново могъщия си окръжен прокурор и да не си представят тези картини? Как ли се справя самата тя?

— Разбира се, ще направя каквото пожелаете — казва той. — Но защо е цялата тази спешност?

— Ще го обсъдим на чашка — отвръща комисарят. — Имам среща в Дорчестър, така че ще се видим там точно в пет.

Парк Филипело в Уотъртаун е пуст.

Празни маси за пикник под сянката на дърветата, безлюдни игрища, студени барбекюта. Уин решава, че „площадката“, за която говори Парцалената Ан в бележката, най-вероятно е детският кът, така че сяда на една пейка край пързалки и плитко езерце. Няма жива душа до десет часа и осем минути, когато чува автомобил по алеята за велосипедисти. Само два вида хора са достатъчно нагли, за да карат по алеи за велосипедисти — ченгета или идиоти, чието място е зад решетките. Става. Тъмносиният таурус спира и Стъмп спуска стъклото на прозореца.

— Явно имаш среща с някого.

Изглежда бясна, сигурно го мрази.

— Ти ли я подплаши? — пита той с не по-дружелюбен тон.

— Не трябваше да си тук.

— Ха, мислех си, че паркът е обществено място. А ти какво правиш тук, по дяволите?

— Срещата ти е отменена. Реших да мина и да ти го кажа лично. Реших да покажа деликатност въпреки онова, което направи.

— Което съм направил ли? И кой ти каза…

— Появяваш се неканен в лабораторията — прекъсва го Стъмп. — Прекарваш цял час с мен, правиш се на готин тип, дори се опитваш да помогнеш. Обаждаш се вечерта и ме каниш на среща, а през цялото време ме вбесяваш!

— Вбесявам ли те?

— Млъквай и влизай в колата. Познах трошката ти. После ще си я вземеш. Едва ли някой ще си направи труда да я открадне.

Бавно пъплят по велосипедната алея. Тъмните й очила са насочени право напред, облеклото й е небрежно, но това е нарочно търсен ефект. Жълто-кафява блуза — незагащена, торбеста, за да скрие пистолета на хълбока или отзад на кръста й. Джинсите й са широки, меки, избелели на петна и дълги, вероятно за да прикрие кобура на глезена. Най-вероятно на левия. Може пък да е и на десния, няма представа. Нищо не разбира от протези. Погледът му се плъзга по контурите на бедрата й, пита се какви ли упражнения прави, за да поддържа десния си крак мускулест като левия — вероятно някакви упражнения, може би със специално пригодени уреди или пък закача тежести под коляното си. Ако е на нейно място, никога не би оставил бедрото си да атрофира само защото някаква част от крака липсва.

Тя внезапно спира колата, вдига лоста, за да премести седалката максимално назад, и качва десния си крак на таблото.

— На ти — озъбва му се. — Изплакни си очите. Повръща ми се от зле прикритото ти воайорство.

— Страхотни маратонки — казва той. — „ЛОВА“, дебели подметки, поемащи вибрацията, изумителна стабилност. Ако не беше ръбът на протезата непосредствено над коляното ти — вижда се през джинсите ти, между другото, но само защото кракът ти е сгънат и вдигнат във въздуха, — нямаше изобщо да разбера, че я имаш. Не съм единственият с този проблем. Любопитен съм, това да. Но не съм воайор.

— Пропускаш манипулатор. Защото си точно такъв — проклет манипулатор, на който му дай да обикаля дизайнерски ателиета и да прелиства каталози за мъжка мода. Защото ти пука единствено за външността ти. Нищо чудно. Защото ти си само това. Външност. Не знам какво си намислил, но това не е начинът да го започнеш. Първо, трябваше да се срещнеш с шерифа в десет. Така че вече показваш неуважението си.

— Оставих съобщение.

— Второ, не ми харесва да се забъркваш с хора, които не ти влизат в работата.

— Какви хора?

— Дамата, която подлъга да се срещне с теб в парка.

— Никого не съм подлъгвал. Късно снощи е оставила бележка у нас. С подпис „Парцалената Ан“. Тя ми определи среща на площадката днес сутринта.