Патриша Корнуел - Фронт

— Онова, което се е случило в действителност в спалнята на Ламонт онази нощ.

Той изгубва дар слово, не може да повярва на думите й.

— Откъде да знам кое е истина? — казва Стъмп.

— Не ме предизвиквай — тихо отвръща той.

— Просто ти казвам, хората говорят. Навсякъде. Някои — особено ченгета — мислят, че си бил в дома на Ламонт, когато онзи е нахълтал вътре. И по-точно, бил си в спалнята й. И още по-точно, можел си да я защитиш, без да го убиваш, но така би рискувал разкриването на вашата малка мръсна тайна.

— Откарай ме при колата ми.

— Имам право да знам дали вие двамата сте…

— Нямаш право на нищо.

— Ако трябва да изпитвам някакво уважение към теб…

— Може би няма да е зле да помислиш за моето уважение към теб.

— Трябва да знам истината.

— И какво, ако е имало нещо? Е? Тя е сама. Аз също. И двамата сме зрели хора.

— Признание. Благодаря — отвръща студено тя.

— Защо това е толкова важно за теб? — пита я той.

— Защото означава, че живееш в лъжи, че си най-обикновен измамник, шарлатанин. Спиш с шефката си и това обяснява защо те праща в Уотъртаун. Явно е замислила нещо за теб. Особено ако продължаваш да спиш с нея. Което по всяка вероятност е точно така. Не се нуждая от хора като теб.

— Не, мисля, че всъщност полагаш сериозни усилия да не се нуждаеш от хора като мен — казва Уин. — И какво? Ако съм боклук, това ще затвърди възгледите ти за вселената, така ли?

— Може и да си го помислиш, какъвто си самовлюбен.

— Не съм спал с нея. Това е. Сега доволна ли си?

Мълчание. Тя пали колата, без да погледне към него.

— А бих могъл, ако наистина държиш да знаеш — добавя той. — Не го казвам, за да се фукам. Но след случилото се тя беше… как да се изразя? Много уязвима.

— А сега? — Стъмп започва да вкарва адреса в очукания си джипиес.

— След онова ли? Винаги ще си остане уязвима. Проблемът е, че не го осъзнава и продължава да прави грешка след грешка. Въпреки цялото си нахалство и безочливост Ламонт се мъчи да избяга от самата себе си. Колкото и да е умна, няма никаква проницателност.

— Нямах предвид това. Какво е положението сега?

— Все същото. Между другото, къде отиваме?

— Трябва да ти покажа нещо — казва Стъмп.

Хотел „Дорчестър“ е за държавни глави и знаменитости, а не за такива като Килиън, който едва ли може да си поръча и чаша чай там.

Прислужниците отпред тъкмо паркират едно ферари и един астон мартин. Таксито безцеремонно го стоварва насред група араби с кефии, които не проявяват интерес да се махнат от пътя му. „Сигурно са роднини на султана на Бруней, който е собственик на проклетия хотел“, мисли Килиън, докато влиза във фоайето с мраморни колони, златни корнизи и свежи цветя, които биха стигнали за няколко погребения. Едно от предимствата да си детектив е, че знаеш как да се появиш на някое място или в ситуация и да действаш, сякаш си съвсем на мястото си.

Закопчава омачканото си сако, завива наляво, влиза в бара, постарава се да се престори на безразличен към произведенията на изкуството от червено стъкло, махагона, пурпурната и златна коприна, азиатците, отново арабите, неколцината италианци и двойката американци. Тук сякаш няма нито един англичанин, с изключение на комисаря, седнал самичък на малката кръгла масичка в ъгъла с гръб към стената и лице към входа. В крайна сметка комисарят си остава ченге, макар и доста състоятелно ченге — винаги е правил добри избори в живота си, в това число и с баронесата, за която се ожени.

Пие уиски — чисто, може би „Малакън“, с цвят на шери. Сребърните подноси с ядки са недокоснати. Изглежда безупречно със сивия си раиран костюм, бяла риза и тъмночервена вратовръзка, мустаците му са грижливо подстригани; и все същият типичен отнесен син поглед, сякаш е погълнат от мисли, докато всъщност не пропуска абсолютно нищо. Килиън едва успява да се настани на мястото си, когато се появява сервитьорът. Пинта тъмна бира ще свърши работа. Главата на Килиън трябва да остане бистра.

— Трябва да те запозная с американския случай — започва комисарят, който никога не си е падал по празните приказки. — Знам, че се чудиш защо е толкова належащ.

— Определено — отвръща Килиън. — Нямам представа за какво се отнася, макар че засега ми се вижда доста любопитно. Например Моник Ламонт…

— Влиятелна и спорна. И поразително красива, бих добавил.

Килиън се сеща за снимките. Комисарят несъмнено също ги е разгледал и Килиън се пита дали реакцията на шефа му не е била също толкова обезпокоителна. Не подобава да гледаш снимки, свързани с насилие и престъпление, и да позволяваш вниманието ти да се отклонява от раните към области, които нямат нищо общо с работата на добрия полицай. Но Килиън не може да престане да мисли за снимките, да си представя гъвкавата й…