Крейг Ръсел - Братът Грим

— Боже мой!

Фабел не можеше да откъсне очи от татуировките. Думите сякаш се движеха, изреченията се набръчкваха при най-малкото движение, при всяко вдишване. Фабел си спомни томовете в квартирката на татуировчика. Книги върху стари немски готически текстове, върху готически шрифтове, върху медната гравюра. Бийдермайер остана мълчалив известно време. После, когато заговори, гласът му беше глух и заплашителен като по-рано.

— Видяхте ли сега? Разбрахте ли? Аз съм. Аз съм сборникът приказки и предания на нашия език, на нашата страна, на нашия народ. Той трябваше да умре. Беше видял всичко това. Макс Бартман помогна то да бъде създадено и беше го видял. Не можех да му позволя да каже на някого. Затова го довърших и му извадих очите, така че да изиграе роля в следващата приказка.

Всички останаха прави, напрегнати, очакващи.

— Вече е време — каза Фабел. — Вече трябва да ни разкажеш къде е тялото на Паула Елерс. Това не пасва. Единственото друго тяло, което си скрил, е това на Макс Бартман, и то е защото той всъщност не е част от твоите творения. Защо още не сме открили тялото на Паула Елерс?

— Защото направихме пълен кръг. Паула е моята Гретел. Аз съм нейният Хензел. Тя още има да играе ролята си. — Лицето му грейна в усмивка. Но това не беше досегашната усмивка на обикновено дружелюбното, любезно лице. Беше усмивка на ужасна, режеща студенина и прикова Фабел в своя леден прожектор. — Точно „Хензел и Гретел“ беше приказката, която мащехата ми ме караше да разказвам най-често. Беше дълга, беше трудна и винаги правех грешки. И тогава тя започваше да ме бие. Раняваше тялото и ума ми, докато започнах да мисля, че са натрошени завинаги. Но Вилхелм ме спаси. Той ме върна към светлината с гласа си, със знаците, които ми даваше, и после с новите си произведения. Още първия път, когато го чух, ми каза, че един ден ще мога напълно да си отмъстя на злата вещица — моята мащеха, и ще се освободя от хватката й, точно както Хензел и Гретел са си отмъстили на старата вещица и са се освободили. — Бийдермайер наведе масивното си туловище напред и думите по кожата му се разпъваха и изкривяваха. Фабел надви инстинктивното си желание да се отдръпне. — Аз сам изпекох тортата за рождения ден на Паула. — Бийдермайер продължи с мрачен, студен, глух глас. — Сам изпекох и украсих тортата на Паула. Извършвам своя, частна работа за по-малки събития и празненства и имам напълно обзаведена пекарна в сутерена, в това число и професионална фурна. Фурната е много, много голяма и е необходим бетонен под, за да я издържи.

Смущението на Фабел се изписа на лицето му. Бяха изпратили звено униформени полицаи да пазят жилището на Бийдермайер — партерен апартамент в Хаймпелд-Норд. Те съобщиха, че е празно и вътре няма нищо особено, освен че една от двете спални прилича на приспособена да приюти инвалид или стар човек.

— Не разбирам — каза Фабел. — В твоя апартамент няма сутерен.

Студената усмивка на Бийдермайер стана по-широка.

— Това не е моят дом, глупако. Това просто е мястото, което наех, за да убедя болничните власти да изпишат мамчето и да ме оставят да се грижа за нея. Истинският ми дом е този, в който съм израсъл. Който делях с отровната стара кучка. На Рилке щрасе, Хаймфелд. Край аутобана. Там ще я намерите… Там ще намерите Паула Елерс. На етажа, където мамчето и аз я погребахме. Извадете я, господин Фабел. Извадете моята Гретел от мрака и тогава и двамата ще бъдем свободни.

Фабел даде знак на униформения, който грабна несъпротивляващите се ръце на Бийдермайер и ги изви зад гърба му, като отново ги окова в белезници.

— Там ще я намерите… — Бийдермайер извика след Фабел, когато той и екипът излизаха от стаята. После се разсмя. — И като идете там, бихте ли изключили пещта? Оставих я включена тази сутрин.

16:20 ч., петък, 30 април

Хаймфелд-Норд, Хамбург

Къщата се намираше на границата на Щадстфорстката гора, близо до мястото, където път A7 се вмъкваше в нея. Беше голяма и стара и представляваше потискаща гледка. Фабел предположи, че е построена в началото на миналия век, но й липсваше какъвто и да било характер. Беше разположена в голяма градина, оставена да буренясва. Самата къща приличаше на лишена от грижи от известно време. Външната боя беше потъмняла, на петна, и се ронеше на едри парчета, като болна кожа.

Нещо в нея напомни на Фабел за вилата, в която бяха живели Фендрих и болната му майка. Тази къща също изглеждаше загубена и не на място, сякаш поставена в обкръжение и време, които вече не й подхождат. Дори положението й с ивицата гора отзад и шосето непосредствено отстрани изглеждаше неуместно.