Крейг Ръсел - Братът Грим

— Доставих тортата в жилището на Елерс в деня преди партито за рождения ден, два дни преди да я отвлека. Майка й бързо отнесе тортата, защото искаше да я скрие преди Паула да се върне от училище. Вече се отдалечавах с колата, когато видях Паула да идва иззад ъгъла и да се насочва към къщата. Помислих си: „Какъв късмет! Доставих тази торта точно навреме, тя за малко да види изненадата си“. И тогава Вилхелм ми заговори. Каза ми, че трябва да взема момичето и да го убия.

— Вилхелм беше ли в колата с вас? — попита Вернер.

— Вилхелм винаги е с мен, където и да отида. Беше мълчал толкова, толкова дълго… От детството ми насам. Но винаги съм знаел, че е тук. Наблюдава ме. Планира и описва моите истории, моята съдба. Но толкова се зарадвах отново да чуя гласа му.

— Какво ви каза той? — попита Фабел.

— Каза ми, че Паула е чиста. Невинна. Още неопетнена от покварата и мръсотията на нашия свят. Вилхелм ми каза, че трябва да осигуря да остане такава, че трябва да я спася от разлагане и погубване, като я предам на вечен сън. Каза ми, че трябва да завърша нейната история.

— Тоест — да я убиете?

Бийдермайер сви рамене, с което даде да се разбере, че семантиката е без значение за него.

— Как я убихте?

— Обикновено започвам работа много рано сутрин. Това е неизбежно за пекар, господин Фабел. През половината си живот съм гледал как светът около мен бавно се събужда за настъпващия ден, докато правя хляб — тази най-основна за живота храна. Дори след цялото това време все още харесвам съчетанието на първата дневна светлина с аромата на току-що изпечен хляб. — Бийдермайер замълча, временно потънал в магията на припомнения момент. — Така или иначе, в зависимост от смяната, в която работя, често свършвам рано и разполагам с много време следобед. Използвах тази свобода и проследих Паула на другия ден, който не беше типичен, защото й беше рожден и ми предлагаше възможност да я отвлека. Но беше учебен ден и докато я следях, внезапно се появи такава възможност, когато пресичаше главния път. Трябваше да взема решение. Много ме беше страх да не ме хванат, но Вилхелм ми заговори и ми каза: „Вземи я сега. Всичко е наред, в безопасност ще бъдеш. Вземи я и довърши историята й сега“. Беше ме страх. Казах му, че ме е страх, че ще извърша нещо лошо и че ще ме накажат за него. Но той ми отговори, че ще ми даде знак. Нещо, което ще докаже, че върша нещо правилно и че всичко ще бъде наред. И ми го даде, господин Фабел. Даде ми истински знак, че контролира съдбата ми, нейната съдба, съдбата на всички нас. Той беше в ръката й, разбирате ли. Държеше го в ръка, когато вървеше към къщи: екземпляр от първия том с нашите приказки. Тогава го направих. Беше толкова бързо. И толкова лесно. Взех я от улицата, после я отнех от света и нейната история свърши. — Замислено изражение се мерна по огромните черти. — Няма да навлизам в неприятни подробности, но Паула почти не разбра какво става. Както се надявам, че знаете, господин Фабел, не съм извратен. Довърших историята й, защото Вилхелм ми нареди. Каза ми да я защитя от злото на света, като я отнема от него. И го направих много бързо и с възможно най-малко болка. Предполагам, че дори след толкова много време подробностите ще ви станат ясни, когато намерите тялото. А аз държа на обещанието си и ще ви кажа точно къде да я намерите. Но не още.

— Гласът на Вилхелм. Казахте, че не сте го чувал отдавна. Кога преди това ви е говорил? Убивал ли сте и преди? Наранявал ли сте някого?

Усмивката отново помръкна. Този път болезнена скръб изпълни изражението на Бийдермайер.

— Обичах майка си, господин Фабел. Беше хубава, умна и богата, с червеникаворуса коса. Почти само това си спомням от нея. Това и гласа й, когато ми пееше, докато лежах в кревата. Не говор. Не мога да си спомня гласа й, когато говореше, но я помня как пееше. И чудесната й дълга коса, която миришеше на ябълки. После престана да пее. Бях прекалено малък, за да разбера, но тя се разболя и я виждах все по-малко и по-малко. Пееше ми все по-рядко и по-рядко. След това си отиде. Умря от рак, когато беше на тридесет, а аз на четири години.

Той замълча, сякаш очакваше коментари, съчувствие, разбиране.

— Продължавайте — каза Фабел.

— Знаете историята, господин Фабел. Нали сте чел приказките, докато ме преследвахте. Баща ми се ожени повторно. Корава жена. Фалшива майка. Жестока, зла жена, която ме караше да й викам „мамче“. Баща ми не се ожени от любов, а поради практичност. Беше капитан на търговски кораб, прекарваше месеци далече от дома и знаеше, че няма да може да се грижи за мен сам. Така че загубих красива майка и получих зла мащеха. Виждате ли? Виждате ли вече? Мащехата ми ме отгледа и колкото повече растях, толкова по-жестока ставаше. После, когато тате получи инфаркт, останах сам с нея.