Крейг Ръсел - Братът Грим

Бийдермайер кимна многозначително, като че ли всички около масата трябва вече да са фундаментално осведомени. Фабел си спомни какво му беше казал Ото за написаното от Герхард Вайс: псевдонаучен брътвеж за измислицата, която става реалност във вселенските измерения. Боклук. Абсолютен боклук, но това тъжно, патетично чудовище беше повярвало на всяка негова дума. И го изживяваше.

— Ами другите? — попита Фабел. — Разкажи ни за другите убийства. Да започнем с Хана Грюн и Маркус Шилер.

— Точно както Паула представляваше всичко добро и непокътнато на света, като прясно изпечен хляб, току-що изваден топъл от фурната, Хана пък беше образец на всичко изхабено и отвратително… Тя беше разпусната, развратна, празна и продажна жена. — Имаше гордост в усмивката на Бийдермайер. Гордостта на майстор, предлагащ най-доброто си произведение. — Виждах, че все ламтеше за още. Винаги още и още. Жена, ръководена от сладострастие и алчност. Използваше тялото си като средство да получи каквото иска, а ми се оплакваше, че Унгерер я гледал похотливо и й говорел гадни работи. Знаех, че на приказката й трябва да се сложи край, така че я наблюдавах. Следях я, както и Паула, но много по-дълго, като си водех точен дневник на движенията й.

— И така откри връзката й с Маркус Шилер? — попита Фабел.

Бийдермайер кимна.

— Проследих ги в гората няколко пъти. После всичко стана толкова ясно. Отново прочетох „Пътят на приказката“, както и оригиналния текст. Вилхелм беше ми дал поредния знак, разбирате ли? Те трябваше да станат Хензел и Гретел…

Фабел седеше и слушаше, докато Бийдермайер обясни как е планирал да хване след това продавача Унгерер, но се намесил Шнаубер с тортата за рождения ден и Бийдермайер я доставил лично. Тогава видял Лаура фон Клостерщад. Видял надменната й красота и дългата й руса коса. Разбрал, че пред него стои принцеса. Не каква да е, а Спящата красавица. Така че я приспал завинаги и взел къдрица от косата й.

— Тогава довърших Унгерер. Той беше развратна мръсна свиня. Винаги се въртеше край Хана и дори край Вера Шилер. Следих го два-три дни. Видях мръсотията и проститутките, сред които тънеше. Така подредих нещата, че се сблъсках с него в Санкт Паули. Смеех се на мръсните му гадни вицове и нецензурни забележки. Предложи да отидем да пийнем нещо, но аз не исках да ме виждат с него в заведение, така че излъгах, че познавам две-три жени, които може да посетим. Ако приказките ни учат на нещо, то е колко лесно можеш да примамиш някого от пътя му и да го завлечеш в тъмната гора. Той беше лесен. Заведох го… ами в къща, която скоро ще посетите сами, и му казах, че жените са вътре. После извадих нож и го извъртях в черното му покварено сърце. Той не очакваше това, затова беше лесно и свърши за секунда.

— И му извади очите?

— Да. Отредих му ролята на кралския син в „Рапунцел“ и изтръгнах тези похотливи развратни очи.

— Ами татуировчика, Макс Бартман? — попита Фабел. — Убил си го преди Унгерер, а той не е играл роля в твоите приказки. И си се опитал да скриеш тялото завинаги. Защо го уби? Само заради очите му?

— Донякъде да. Заради това, което бяха видели очите му. Той знаеше кой съм. Знаех, че сега, когато съм свободен да започна работата си, той ще види съобщенията по телевизията и във вестниците. И може да направи връзка. Така че трябваше да сложа край и на тази приказка.

— Какви ги приказваш? — Вернер започваше да губи търпение. — Откъде е можел да знае кой си?

Бийдермайер го направи толкова бързо, че никой от полицаите в стаята не успя да реагира: скочи на крака, като отпрати стола под себе си назад до стената и двамата униформени отскочиха настрани. Огромните му ръце литнаха нагоре към огромната му гръд. Копчетата се разлетяха от ризата му и платът се разкъса, когато той се мъчеше да се освободи от нея. После се изправи като някакъв колос и сякаш запълни стаята за разпити. Фабел вдигна ръка и спря униформените полицаи, които бяха се втурнали към него. Вернер и Фабел също бяха на крака, Мария беше хукнала напред. И тримата стояха в сянката на огромния човек и се вторачиха в гигантското тяло.

— Майчице мила! — прошепна Вернер.

Торсът на Бийдермайер беше изцяло покрит с думи. Хиляди думи. Тялото му беше черно от тях. Приказки бяха татуирани на кожата му с черен готически шрифт, толкова дребен, колкото позволяваше човешката кожа и умението на татуиращия. Заглавията бяха ясни: Спящата красавица, Снежанка, Бременските музиканти…