Крейг Ръсел - Братът Грим

— А сега се върна и ти каза да убиеш Паула Елерс? — попита Фабел.

— Да, точно така. И знаех, че ще продължи да ми говори, ако правя каквото ми казва. Но тя беше прекалено силна. Мащехата ми. Разбра за Паула. Каза, че ще ме заключи. Че ще трябва да живее със срама от всичко това. Така че ме накара да се отърва от Паула, преди да мога да я използвам… Преди да съм съживил приказката за нея.

— Мамка му… — Вернер клатеше глава невярващо.

— Мащехата ти е разбрала за отвличането и убийството на ученичка?

— Тя дори ми помогна да скрия тялото… Но ще се върнем към това по-късно. В момента искам да разберете, че имах повикване, а тя го опорочи. Тя ми попречи да извърша това, което Вилхелм ми нареди. Тогава той отново замълча. За почти три години. А после мащехата ми замлъкна завинаги преди около три месеца.

— Умря ли? — попита Фабел.

Бийдермайер поклати глава.

— Удар. Той накара старата кучка да млъкне. Запуши й устата, парализира я и я отпрати в болница. Всичко свърши. Тя никога вече няма да ме наранява, обижда и да ми пречи да правя каквото съм намислил. Каквото трябва да извърша.

— Нека отгатна — каза Фабел. — Гласът в главата ти се върна и ти каза отново да убиваш?

— Не. Не тогава. Вилхелм си мълчеше. Но после видях книгата на Герхард Вайс. Щом започнах да я чета, разбрах, че това е Вилхелм. Че той вече няма нужда да говори в главата ми. Всичко беше тук, в тази книга. В „Пътят на приказката“. Това беше пътят, който бяхме изминали заедно преди век и половина. И пътят, който трябваше да изминем заедно отново. И още първата нощ, когато започнах да чета, мекият сладък глас на Вилхелм се върна при мен, но чрез тези прекрасни страници. Разбрах какво трябва да правя. Но разбрах също и че трябва да играя същата роля, която бях играл преди: да бъда глас на истината, на точността. Вилхелм, или Герхард Вайс, ако предпочитате, беше принуден да променя нещата, за да се харесва на аудиторията. Но не и аз.

— Значи тогава ти уби Марта. Довърши нейната приказка — каза Фабел.

— Бях свободен от мащехата си и бях отново заедно със своя брат по приказки. Този път разбрах това. Запланувах всичките си шедьоври: редица от приказки, водещи към осъществяването на моята съдба. Към щастливия край на моята история. Но първо трябваше да довърша другите приказки. И момичето от Касел, Марта, беше първа. Имах доставка за там и я видях. Помислих, че е Паула — че се е събудила от омагьосан сън. После разбрах какво е тя — беше знак от Вилхелм. Също като томчето с приказки, което Паула носеше. Беше знак за мен, че тя трябва да бъде ликвидирана и да изиграе ролята си в следващата приказка.

— Държал си я жива. Крил си я два-три дни преди да „довършиш приказката“. Защо?

Бийдермайер погледна Фабел разочаровано, сякаш беше задал въпрос с очевиден отговор.

— Защото трябваше да бъде „подземна“. Трябваше да бъде пазена под земята. Беше много изплашена, но й казах, че нищо няма да й направя. Че няма от какво да се страхува. Разказа ми всичко за родителите си. Съжалявах я. Беше като мен. Беше в клопката на приказка с родители, които са я изоставили в мрака. В гората. Тя не знаеше какво е обич, така че довърших приказката й, като я направих сменено дете и я върнах на родители, които ще я обичат и ще се грижат за нея.

Вернер поклати своята все още ранена глава.

— Ти си луд. Побъркан. Знаеш това, нали? Толкова невинни хора си убил! Такава огромна болка и страх си причинил!

Изражението на Бийдермайер внезапно помрачня и лицето му се изкриви от презрение. Беше като надвисване на ненадейна, непредвидена буря и Фабел многозначително погледна двамата униформени полицаи до стената. Те се изпънаха в готовност.

— Просто не схващате, нали? Прекалено глупави сте, за да разберете. — Тонът на Бийдермайер се повиши съвсем леко, но прозвуча глухо и заплашително. — Защо не можете да разберете? — Той размаха ръце, като трескаво оглеждаше всичко наоколо. — Всичко това… Всичко това… Нима мислите, че е реално? Това е само приказка, за бога! Не можете ли да го проумеете? Това е само мит… Вълшебна приказка… Предание… — Той диво огледа Фабел, Вернер и Мария, като очите му отчаяно търсеха разбиране. — Вярваме му само защото сме вътре в него. Защото сме в приказката. Аз всъщност никого не съм убивал. Разбрах, че всичко е приказка, когато бях още дете. Никой не можеше да бъде толкова нещастен, колкото бях аз. Никой не можеше да бъде толкова тъжен и самотен. Странно. Онзи ден, денят, когато мащехата ми ме биеше и целият ми свят започна да се тресе, Вилхелм не просто ми помогна да си спомня приказките, които трябваше да разказвам. Той ми обясни, че това всъщност не се случва наистина. Съвсем не. Че всичко е само приказка и той само я допълва. Помните ли? Той ми каза, че е само разказвач на приказки. Виждате, че съм негов брат, защото ме вписа в своите приказки като свой брат. Всичко това е просто една приказка.