Крейг Ръсел - Братът Грим

Фабел кимна и подкани Бийдермайер да продължи. Вече беше наясно със степента на неговата лудост. Беше тотално вплетена в съзнанието старателно изградена психоза. Седнал в сянката на огромен мъж с огромна лудост, Фабел изпитваше нещо близко до страхопочитание.

— Тя беше страшна, ужасна жена, господин Фабел. — Лицето на Бийдермайер също изразяваше нещо като страхопочитание. — Тя държеше само на Бога и Германия. Нашата религия и нашата нация. Единствените две книги, които допускаше в къщата, бяха Библията и приказките на Братя Грим. Всичко друго беше замърсяване. Порнография. Прибра всичките ми играчки. Правели ме мързелив, казваше. Но една си бях скрил: подарък, който баща ми беше ми купил, преди да умре — една маска. Детска маска на вълк. Тази малка маска стана моят единствен таен бунт. После един ден, когато бях на десет години, приятел ми даде назаем весела книга. Криех я из къщата, но тя я намери. Слава богу, не беше на мястото, където криех маската. Но това беше началото. Тогава тя започна. Каза, че щом искам да чета, ще чета. Ще чета нещо чисто, благородно и истинско. И ми даде тома приказки на Братя Грим, който пазела още от детските си години. Каза ми за начало да науча приказката за Хензел и Гретел. После ме караше да я разказвам. Трябваше да стоя до нея и да разказвам приказката дума по дума, без отклонения. — Бийдермайер умолително погледна Фабел и на огромното му лице се появи нещо детинско. — Бях малко момче, господин Фабел. Само момче. И правех грешки. Разбира се, че правех. Това е толкова дълга история… После тя ме биеше. Биеше ме с пръчка до кръв. След това всяка седмица ми се даваше нова приказка за научаване. И всяка седмица си получавах боя. Понякога беше толкова силен, че припадах. И заедно с боя тя ми говореше. Без никакво викане, винаги тихо. Казваше ми, че нищо не струвам. Че съм смахнат, че раста толкова едър и грозен, защото в мен има огромно зло. Научих се да мразя. Мразех я. Но много, много повече мразех себе си.

Бийдермайер замълча. Лицето му беше тъжно. Погледна чашата за вода. Напълниха я и той отпи, после продължи.

— Но започнах да научавам нещо и от приказките. Започнах да ги разбирам и преразказвам. Научих ценен трик как да запомням по-лесно… Гледах отвъд думите. Опитвах се да разбера посланието вътре и да видя, че героите не са реални хора, а символи, знаци. Сили на доброто и злото. Видях, че Снежанка и Хензел и Гретел бяха също като мен безнадеждно впримчени от същото зло, което представляваше моята мащеха. Това ми помагаше да запомня приказките и правех все по-малко и по-малко грешки. И тя имаше все по-малко поводи да ме бие. Но пък наваксваше със суровост… После, един ден, сбърках нещо. Една-единствена дума. Изречение с променена последователност на думите. Не разбрах какво точно беше, но тя ме биеше и биеше. Тогава сякаш целият свят се затресе. Беше като земетресение в главата ми и всичко се мяташе насам-натам. Помня как помислих, че умирам. И се радвах. Можете ли да си представите това, господин Фабел? На единадесет години бях щастлив, че ще умра. Паднах на пода и тя престана да ме удря. Каза ми да стана и разбрах, че се е изплашила да не е прекалила. Но се опитвах да бъда добро момче. Наистина опитвах. Исках да правя каквото ми казва и се опитвах да стана, но не можех. Просто не можех. Усетих вкус на кръв. Беше в устата ми и в носа ми, усещах я топла и в ушите си. Сега, помислих си. Сега ще умра. — Бийдермайер се наведе напред. Очите му бяха пламенни и напрегнати. — И тогава го чух. Тогава за пръв път чух гласа му. Отначало се изплаших. Сигурен съм, че можете да си представите. Гласът му беше силен и благ. Каза ми, че е Вилхелм Грим и че е написал приказките с брат си. „Вече не си сам“, каза ми той. „Аз съм тук. Аз съм разказвачът и ще ти подсказвам.“ И ми подсказваше, господин Фабел. Помагаше ми при приказките. Трябваше да ги разказвам на своето мамче за наказание. След това, след първия път, когато го чух, никога не сбърках нито дума, защото той ми подсказваше какво да кажа.

Бийдермайер се позасмя, сякаш беше посветен във виц, който никой друг в стаята никога не би разбрал.

— Израснах прекалено голям, за да може мамчето да ме бие. Мисля, че даже започна да се бои от мен. Но жестокостта й продължаваше, само че сега използваше думи вместо пръчка. Всеки ден ми казваше колко съм безполезен, че никога никоя жена нямало да ме има, да ме иска, защото съм голям грозен хахо и защото съм толкова лош. Но през цялото време гласът на Вилхелм ме успокояваше, помагаше ми. При всяка обида, с която тя ме замерваше, той ми вдъхваше увереност. И после той замълча. Знаех, че е тук, но просто престана да ми говори и останах сам с проклетата зла отрова на мащехата си.