Крейг Ръсел - Братът Грим

Нордерщед е официално раздвоен. Той е част от Голям Хамбург, телефонните му номера започват със същите начални цифри — 040 — и когато Фабел и Ана караха през Фулсбютел и Лангенхорн към Нордерщед, имаха чувството, че се движат през столичния град. И все пак полицията на Хамбург тук нямаше юрисдикция. В Нордерщед действаше полицията на провинция Шлезвиг-Холщайн. Обаче поради тясното им съседство и постоянното преплитане на случаите тукашните полицаи имаха по-тесен контакт с полицията на Хамбург, отколкото със собствените си сили в спокойния пейзаж и малките градчета на Шлезвиг-Холщайн. Ана беше позвънила предварително, за да уреди среща с комисар Клат в полицейския участък в Среден Нордерщед в градчето Ратхаузалее.

Когато пристигнаха в полицейския участък, не ги отведоха, както очакваха, в централния офис. Вместо това млада полицайка от школата за полицаи ги заведе в гола стая без прозорци, предназначена за разпити, и попита дали не искат кафе, на което и двамата отговориха утвърдително. Ана мрачно огледа стаята и след излизането на полицайката с Фабел си размениха многозначителни погледи.

— Вече знам какво е да си заподозрян — каза Ана.

Фабел се усмихна иронично.

— Напълно. Смяташ ли, че искат да ни подскажат нещо?

Ана не успя да отговори. Вратата на стаята се отвори и влезе мъж на около тридесет и пет години. Беше нисичък и набит и имаше едро, но незапомнящо се лице, обрамчено с тъмна коса и щръкнала брада. Той широко се усмихна на двамата офицери от Хамбург и се представи като криминален комисар Клат. После сложи на масата папката, която носеше под мишница, и с жест покани гостите да седнат.

— Съжалявам, че сме набутани тук — каза Клат. — Фактически това не е постоянното ми работно място. Всъщност съм настанен в участъка на Ойропаале, но си помислих, че за вас ще е по-лесно да дойдете тук. Те ми направиха услуга… Но се страхувам, че приемната ни е малко по-скромна, отколкото очаквах. — Той седна. Сърдечността на лицето му се смени с по-мрачно изражение. — Значи сте открили Паула…

— Истината е, комисар Клат, че още не сме сигурни в това, докато родителите й не идентифицират трупа.

— Винаги е въпрос на време. — Примирена скръб се изписа на широкото лице на Клат. — Но човек все се надява, че точно този път ще върне търсения жив…

Фабел кимна. Чувствата на Клат съвпадаха с неговите. Единствената разлика беше, че Клат имаше късмет; като цяло си имаше работа с живи, докато работата на Фабел предполагаше, че някой вече е умрял, за да стигне случаят до него. За миг Фабел се запита какво ли би било, ако се върне към работата си в общия отдел на Криминалната полиция.

Полицайката се върна с кафето.

— Смятате ли, че е имало вероятност да я намерите жива? — попита Ана.

Клат се замисли.

— Не, не мисля. Знаете статистиката. Ако не ги намерим през първите двадесет и четири часа, вероятността е те никога вече да не се върнат. Точно тази Паула беше първият ми случай на изчезнало дете. Засегна ме лично. Може би прекалено. Беше тежко да виждаш семейство в такава мъка.

— Единствено дете ли беше? — попита Ана.

— Не, има брат, Едмунд. По-голям.

— Не го видяхме в къщата — отбеляза Фабел.

— Така е. Той е с три години по-голям. Вече е на деветнадесет или двадесет и отбива военната си служба.

— Предполагам, че сте го проверили напълно.

Думите на Фабел бяха констатация, а не въпрос. Когато има убийство, в първата редица на потенциалните заподозрени са най-близките роднини на жертвата. Фабел внимаваше да не намекне, че Клат не си знае работата. Дори да беше подразнен, комисарят не го показа.

— Разбира се. Получихме пълен отчет на движенията му през онзи ден. Всички се потвърждаваха. И ние ги проверявахме по сто пъти. Нещо повече, той наистина беше страшно разтревожен за сестра си. Това не може да се изиграе толкова добре.

„Може, може“ — помисли си Фабел. Бе виждал безброй истински разстроени любовници, приятели и роднини на жертви, които се бяха оказвали техни убийци. Но за него нямаше никакво съмнение, че Клат щателно е проверил семейството на Паула Елерс.

— Вие сте подозирал един учител на Паула. — Ана препрочиташе нещо в своята папка.

— Фендрих. Учителят й по немски. Не бих стигнал дотам да го нарека заподозрян… Просто имаше нещо, което не се връзваше съвсем. Но и той беше доста чист по отношение на алибито си.

Клат прегледа доклада заедно с Фабел и Ана. Беше ясно, че голяма част от разследването беше се отпечатало в мозъка му. Фабел знаеше какво значи да имаш случай като този. Нощи, в които отчаяно търсиш съня, а всъщност си обречен да гледаш тъмния таван, въпроси без отговор да се вихрят с образи на мъртвите, обезумелите и заподозрените в бурята на неспокойното ти изтощено съзнание. Когато Клат свърши, а Фабел и Ана не се сещаха за още въпроси, те станаха и му благодариха за отделеното време.