Крейг Ръсел - Братът Грим

— Знам. Но просто има нещо, което не пасва.

Шосе B433 върви право през Нордерщед на север през Шлезвиг-Холщайн към Дания. Харкшайде се намира на север от центъра на града и пътят за Бушбергер е надясно от B433. Когато наближиха до завоя, Фабел забеляза, че училището на Паула, е било по-нататък на главното шосе, напред и отляво. Паула е трябвало да пресича този натоварен път, за да си отиде вкъщи, и е могла да върви отстрани известно време преди да пресече. Там вероятно са я отвлекли. От едната или от другата страна, по-вероятно откъм платното от Хамбург.

Беше както Фабел бе очаквал. Жилището на семейство Елерс беше слабо осветено. Нещо средно между очакване и ужас. Самата къща беше възможно най-обикновена — едноетажно бунгало със стръмен покрив от червени керемиди. Типът жилище, който се среща от Холандия до брега на Балтийско море, от Хамбург до северния край на датския Ютланд. Безупречна, добре поддържана, но без въображение градина обграждаше къщата.

Госпожа Елерс беше на четиридесет и две — три години. Косата й явно е била руса като тази на дъщеря й, но от годините сякаш беше леко помръкнала. Имаше бледия северен вид на жена от района на Шлезвиг-Холщайн — стройните хора от германския север: светлосини очи и преждевременно състарена от слънцето кожа. Съпругът й изглеждаше сериозен мъж, Фабел го определи като петдесетинагодишен. Беше висок и малко прекалено мършав. Очите му бяха по-тъмно сини и повече се открояваха на фона на бледата кожа. В момента на запознаването Фабел съпостави лицата пред себе си с тези в паметта си — момичето на снимката от папката и онова на пясъка. Отново нещо задращи в мозъка му — някаква едва доловима несъвместимост.

— Намерихте ли нашето момиченце? — Фрау Елерс се вглеждаше в лицето на Фабел с нетърпение и настойчивост, които бяха почти непоносими.

— Не знам, госпожо Елерс. Възможно е. Но трябва вие или господин Елерс да потвърдите това след разпознаване на трупа.

— Значи има вероятност да не е Паула? — Имаше оттенък на предизвикателство в тона на господин Елерс.

Фабел улови погледа на Ана.

— Предполагам, господин Елерс, но има всякакви признаци, че това може и да е дъщеря ви. Жертвата е по-висока от Паула, когато тя е изчезнала, но ръстът й е съвсем в границите на очакваното за последните три години. И има известни доказателства, които изглежда я свързват с този адрес. — Фабел не искаше да им каже, че убиецът е сложил етикет на жертвата си.

— Как е умряла? — попита фрау Елерс.

— Мисля, че не бива да говорим по въпроса, докато не се уверим, че това наистина е Паула — каза Фабел. Отчаянието по лицето на госпожа Елерс се засилваше. Долната й устна трепереше. Фабел отстъпи. — Жертвата е била удушена.

Тялото на госпожа Елерс се разтърси от мълчаливи ридания. Ана пристъпи напред и обгърна с ръка раменете й, но госпожа Елерс се дръпна назад. Настъпи неловка тишина. Фабел зашари с очи по стаята. На стената имаше голяма снимка в рамка. Явно беше направена с обикновен фотоапарат и беше увеличена повече от допустимото. Структурата й беше зърнеста и момичето в центъра на снимката се взираше оттам със зачервени клепачи. Беше Паула Елерс. Тя се усмихваше на фотоапарата иззад голяма торта за рожден ден, украсена с цифрата тринадесет. По гърба на Фабел пробягаха студени тръпки, когато разбра, че тя го гледа от деня, преди да я изтръгнат от семейството й.

— Кога можем да я видим? — попита господин Елерс.

— Уредихме местната полиция да ви вземе тази вечер, ако нямате нищо против — отговори Ана. — Ще се срещнем там. Кола ще ви вземе в девет и трийсет вечерта. Знам, че е късно…

Господин Елерс я прекъсна.

— Няма значение. Ще чакаме.

По пътя към колата Фабел усети напрежение в движенията на Ана. А тя мълчеше.

— Добре ли си? — попита той.

— Не съвсем. — Тя погледна назад към малката къща с грижливо гледана градина и червен покрив. — Трудно беше. Не знам как са издържали това толкова дълго. Толкова чакане… Толкова надежда… Те са разчитали на нас да намерим малкото им момиче и когато направихме това, не можем да им го доведем живо.

Фабел отговори чак когато вече седяха в колата.

— Боя се, че точно така става. Щастливият край настъпва на кино, не в истинския живот.

— Но изглеждаше сякаш ни мразят.

— Мразят ни — каза Фабел примирено. — Но кой може да ги упрекне? Както казваш, предполага се, че трябваше да им я върнем жива, а не да им кажем, че сме намерили трупа й захвърлен някъде си. Те са разчитали на нас да им осигурим щастлив край. — Фабел запали мотора. — Все пак нека останем съсредоточени върху случая. Време е да извикаме криминалния комисар Клат.