Тес Геритсън - Чиракът

— Вчера се запознах с Даян — каза тя.

Той я погледна, после отмести бързо поглед, но не и преди да бе видяла смут в очите му.

— Предполагам не ти е казала.

Корсак сви рамене.

— Не е идвала днес.

— О. В такъв случай вероятно ще дойде по-късно.

— Проклет да съм, ако знам.

Отговорът му я изненада. Може би изненада и него самия, тъй като лицето му внезапно почервеня.

— Не трябваше да говоря така — промълви той.

— На мен можеш да ми казваш каквото искаш.

Той погледна отново към монитора и въздъхна:

— Добре тогава. Гадно е.

— Кое?

— Всичко. Човек като мен преминава през живота, правейки каквото би трябвало. Носи заплатата си вкъщи. Дава на детето каквото иска. Никога не взема подкуп, нито веднъж. И тогава изведнъж ставам на петдесет и четири и хоп , собственият ми часовник се обръща срещу мен. И ето че лежа по гръб и си мисля: „И за какво, дяволите да го вземат, беше всичко?“. Следвам правилата, а се оказвам с дъщеря-неудачница, която и досега се обажда на татко си само когато има нужда от пари. И със съпруга, която си изпразва главата с всеки боклук, с който успее да се сдобие от аптеката. Аз не мога да се съревновавам с Принц Валиум. Аз съм просто човекът, който й осигурява покрив над главата и плаща всичките й сбъркани рецепти. — Изсмя се, примирено и с горчивина.

— Защо си още женен?

— Каква е алтернативата?

— Да се разделиш с нея.

— Да живея сам, искаш да кажеш.

Произнесе думата „сам“ така, сякаш това бе най-лошият от всички варианти. Някои правят избора си с надежда за по-добро. Изборът на Корсак имаше за цел просто да избегне най-лошото. Взираше се в монитора, проследяващ сърдечната му дейност — виещия се зелен символ на собствената му смъртност. Независимо дали беше добър, или лош, правеният от него избор беше довел до този момент, до тази болнична стая, където страхът си правеше компания със съжалението.

„А къде ли ще бъда аз на неговата възраст? Легнала по гръб в някоя болница, изпълнена със съжаления заради всеки избор, който съм правила, копнееща за пътя, по който така и не съм тръгнала?“ Сети се за притихналия си апартамент с голи стени, за самотното си легло. С какво животът й бе по-добър от живота на Корсак?

— Непрестанно се притеснявам, че ще спре — призна той. — Че на екрана ще остане само една права линия. Тази мисъл ме побърква от страх.

— Престани да го наблюдаваш.

— Ако спра да го наблюдавам, кой тогава ще го прави?

— Сестрите следят навън. Там също има монитори.

— Но дали наистина ги наблюдават ? Или просто тъпеят, говорят за пазаруване, гаджета и един Господ знае още за какво? Искам да кажа, все пак става дума за моето скапано сърце.

— Те имат и алармени системи. Ако се случи нещо съвсем леко не както трябва, машината им започва да пищи.

Той я погледна.

— Сериозно?

— Какво, не ми ли вярваш?

— Не.

Двамата се гледаха известно време и тя усети срам. Нямаше право да очаква да й вярва, не и след случилото се в гробището. Тази картина все още не й даваше мира — проснатия на земята Корсак, сам и изоставен в мрака. И тя… толкова целенасочена, дотолкова забравила за всичко друго, освен за преследването. Не можеше да го гледа в очите и сведе поглед към месестата му ръка, която беше свързана със системата.

— Толкова съжалявам — промълви тя. — Боже, само колко съжалявам!

— За какво?

— Че не се огледах за теб.

— За какво говориш?

— Не си ли спомняш?

Той поклати глава.

Джейн направи пауза, осъзнала внезапно, че той наистина не си спомня. Че можеше да не каже това, което бе възнамерявала, и той никога нямаше да разбере как го бе предала, макар и несъзнателно. Мълчанието може и да беше лесният начин да се измъкне в момента, но тя знаеше, че не е в състояние да живее с този товар.

— Какво си спомняш от нощта на гробището? — попита тя. — Последното нещо?

— Последното нещо ли? Тичах. Струва ми се и двамата тичахме, нали? Гонехме извършителя.

— Какво още?

— Помня, че се чувствах наистина ядосан.

— Защо?

Корсак изсумтя.

— Защото не можех да тичам в крак с някакво момиче.

— И после?

Той сви рамене.

— Това е. Това е последното, което помня. Докато сестрите започнаха да вадят проклетата тръбичка от моето… — Спря. — Събудих се веднага. И можеш да ми вярваш, че им дадох да го разберат, без да се помайвам.

Настъпи мълчание. Корсак лежеше, стиснал челюсти, вперил упорито поглед в монитора на апарата за следене на сърдечната дейност. И тогава той добави, със спокойно отвращение: