Тес Геритсън - Чиракът

— Което означава, че следващия път може да не избере двойка — допълни тя. — Може да избере…

Спря, тъй като нямаше желание да довърши мисълта си.

Но Цукер чакаше да чуе отговора й, отговор, до който той вече беше достигнал. Седеше с наклонена на една страна глава, светлите му очи я гледаха едновременно тайнствено и напрегнато.

Изрече го Дийн.

— Ще изберат жена, живееща сама.

Цукер кимна отново.

— Лесна за подчиняване, лесна за контролиране. Без съпруг, за който да се притесняват, така че да могат да съсредоточат цялото си внимание върху нея.

Моята кола. Моят дом. Аз.

Ризоли спря на едно от местата за паркиране в болница „Пилгрим“ и изключи двигателя. Не излезе от колата веднага, а постоя вътре със заключени врати, оглеждайки паркинга. Като полицай винаги бе гледала на себе си като на воин, като на ловец. Никога не беше мислила за себе си като за плячка. Но сега установи, че се държи като плячка, че е бдителна като заек, който се готви да напусне сигурността на леговището си. Тя, която винаги е била безстрашна, бе доведена до състояние да се озърта нервно през прозореца на автомобила си. Тя, която бе разбивала с ритник врати, която винаги бе сред първите нахлули в дома на заподозрения. Хвърли поглед към ретровизьора и видя в него изпито лице, неспокойни очи на жена, която почти не познаваше. Не победител, а жертва. Жена, която презираше.

Отвори рязко вратата и излезе. Изправи гръб, успокоена от тежестта на оръжието в кобура на бедрото си. Копелетата можеха да идват; беше готова за тях.

Пътува сама в асансьора от паркинга, с изправени рамене, със стъпкан от гордостта страх. Щом излезе от асансьора, видя други хора и сега вече усети оръжието си като ненужно, дори прекалено. Придърпа сакото на костюма си, за да прикрие кобура, докато се движеше из болницата и влезе в асансьора заедно с трима студенти по медицина със свежи лица и подаващи се от джобовете им стетоскопи. Разговорът им бе изпълнен с медицинска терминология, нетърпеливи да се похвалят с новия си речник, без да обръщат внимание на стоящата до тях жена с уморен вид. Да, жената с висящото току над бедрото си, скрито оръжие.

Щом стигна до интензивното отделение, мина покрай бюрото за информация и се насочи към преграденото от стъкла помещение №5. Там спря и се загледа намръщено през стъклото.

В леглото на Корсак лежеше жена.

— Извинете, госпожо? — обади се една сестра. — Посетителите трябва да се регистрират.

Джейн се обърна.

— Къде е той?

— Кой?

— Винс Корсак. В това легло трябваше да бъде той.

— Съжалявам. Застъпих на смяна в три…

— Уговорихме се да ми се обадите, ако се случи нещо!

Възбудата й бе привлякла вниманието на друга сестра, която побърза да се намеси, говорейки с успокоителния тон на човек, който често е трябвало да се справя с разстроени роднини.

— Мистър Корсак беше екстубиран тази сутрин, госпожо.

— Какво значи това?

— Тръбичката в гърлото му, която му помагаше да диша — извадихме я. Вече се чувства добре, затова го преместихме в отделението за лежащо болни, малко по-нататък по коридора. — И додаде отбранително: — Ние се обадихме на съпругата на мистър Корсак, да знаете.

Ризоли си спомни Даян Корсак и празния й поглед и се запита дали информацията бе достигнала до съзнанието й, или бе потънала като пени в тъмен кладенец.

Когато стигна до стаята на Корсак, вече беше по-спокойна и в състояние да се контролира. Тихичко промуши глава и надникна.

Той беше буден и гледаше към тавана. Ръцете му лежаха абсолютно неподвижно отстрани на тялото, сякаш се страхуваше да ги помръдне, за да не оплете тръбичките и жичките наоколо.

— Здравей — тихо го повика тя.

Корсак погледна към нея.

— Здравей — изграчи в отговор той.

— Приемаш ли посетители?

В отговор той потупа леглото — покана за нея да седне. Да остане.

Младата жена придърпа един стол до леглото му и седна. Той отново бе вдигнал поглед, но не към тавана, както бе помислила в началото, а към монитора на сърдечната дейност в ъгъла на стаята. По екрана пробягваше електрокардиограма.

— Това е сърцето ми — обясни Корсак.

Беше прегракнал заради преседялата повече от денонощие в гърлото му тръбичка и сега оттам излизаше само тих шепот.

— Изглежда тиктака както трябва — рече Джейн.

— Да.

Настъпи мълчание, погледът му остана все така фиксиран в монитора.

Ризоли видя букета, който бе изпратила тази сутрин, поставен на масичката край главата му. Това беше единствената ваза в стаята. Нима никой друг не се беше сетил да изпрати цветя? Дори съпругата му?